Отново поглеждам към слънцето – първият ми истински поглед. То е кървавочервено и хората се разхождат по покривите на къщите. Всичко над хоризонта ми е ясно. Всичко е като Великденската неделя. Смъртта е зад мен, рождението също. Сега ще живея сред болестите на живота. Ще живея духовния живот на пигмеите, тайнствения живот на дребния човек на джунглата. Вътрешното и външното са си сменили местата. Равновесието вече не е целта – везните трябва да бъдат разрушени. Нека те чуя още веднъж да обещаваш всички онези лъчезарни неща, които носиш вътре в теб. Нека се опитам да повярвам за един ден, докато си почивам навън, че слънцето носи добри вести. Нека изгния в разкош, докато слънцето избухва в утробата ти. Аз сляпо вярвам на всичките ги лъжи. Приемам те за въплъщение на злото, за разрушител на душата, за ханъма на нощта. Закови своята утроба на стената ми, за да мога да си спомням за теб. Трябва да тръгваме. Утре, утре...
Септември, 1938
Вила Сюра, Париж