Често се случва, както в Русия. Появява се човек, озлобен срещу света. Просто така се е събудил, като че ли е издухан от мусон. В девет от десет случая той е бил свестен човек, човек който всички харесват. Но когато го обхване яростта, нищо не може да го спре. Той е като кон, болен от холера, и най-доброто, което можеш да направиш, е да го застреляш на място. Винаги така се случва с хрисимите хора. Някой не обезумяват. Те имат нужда от отдушник за енергията си, за жаждата си за кръв. На Европа редовно войните ѝ пускат кръв. Америка е пацифистична и канибалиски настроена. Външно прилича на чуден кошер, в който всички търтеи, обхванати от трудов ентусиазъм, се надпреварват кой да работи повече.
Отвътре е кланица, всеки убива съседа си и му изсмуква костния мозък. Отгоре е един смел, мъжки свят, а всъщност е бардак, ръководен от жени, чиито родни синове са сутеньори, а гадните чужденци им продават плътта. Никой не знае какво е да си седнеш на задника и просто да си доволен от живота. Това се случва само във филмите, където всичко е фалшиво, дори адският огън. Целият континент спи дълбоко и сънува ужасен кошмар.
Никой не спеше по-дълбоко от мен сред този кошмар. Войната, когато започна, бе само леко бучене в ушите ми. Като моите съграждани, аз бях пацифист и канибал. Милионите, изклани в касапницата изчезнаха като облак, както са изчезнали ацтеките, инките, индианците и бизоните. Хората се преструваха, че това дълбоко ги е покъртило, но всъщност не бе така. Те просто се мятаха като трескави в съня си. Никой не загуби апетита си, никой не стана, за да включи пожарната аларма. Денят, в който осъзнах, че има война, бе около шест месеца след примирието. В един трамвай на 16-та улица. Един от нашите герои, момче от Тексас с цял ред медали на гърдите, видя един офицер, минаващ по тротоара. При вида на офицера се вбеси. Той самият бе сержант ѝ вероятно имаше достатъчно основания да бъде обиден. Та като видя офицера, той така се вбеси, че стана от мястото си и започна да ругае правителството, армията, цивилните, потниците в трамвая, всички и всичко. Каза, че ако пак има война, с топ не могат да го закарат там. Каза, че трябва първо да избият всички други копелета, и тогава щял да иде. Каза, че му е през кура за медалите, с които са го наградили, и за да го докаже нагледно, ги откъсна и ги изхвърли през прозореца. Каза, че ако отново се озове в един окоп с офицер, ще го застреля в гърба като мръсно куче и това важало също и за генерал Пършинг, както и за всеки друг генерал. Каза още много неща, примесени със сочни псувни, които бе научил там, и никой не си отвори устата да му противоречи. А когато свърши; за пръв път почувствах, че наистина е имало война и че човекът, когото слушах, е участвал в нея и че въпреки смелостта му войната го е направила страхливец, и ако той продължи да убива, ще го прави напълно съзнателно и хладнокръвно и никой няма да има куража да го прати на електрическия стол, защото той е изпълнил своя дълг към братята си. Така той бе отхвърлил своите свещени инстинкти към всичко бе честно и справедливо, защото едно престъпление измива друго в името на Бога, родината и човечеството, мир вам. За втори път усетих реалността на войната, когато бившият сержант Гризуолд, един от нощните куриери откачи и разби на трески офиса на една гара. Пратиха го при мен за да му покажа вратата, но не ми даде сърце да го уволня. Той бе проявил прекрасна разрушителна сила и някак повече ми се щеше да го прегърна силно. Единственото, на което се надявах, бе той да се качи на двайсет и петия етаж или където там бяха кабинетите на вицепрезидента и президента и да измете цялата гадна шайка. Но в името на дисциплината и за да не пропадне целият фарс, трябваше да го накажа или щяха мен да накажат, и така, тъй като не знаех какво по-малко наказание да му наложа, го свалих от процент и го прехвърлих отново на заплата. Той го прие доста зле, тъй като не разбираше аз на коя страна съм, срещу него или за него, и така бързо получих писмо, в което пишеше, че до ден-два ще ме посети и по-добре да внимавам, защото щял да ми го изкара през задника. Пишеше, че щял да дойде след работа и ако ме е страх, по добре да си намеря няколко здравеняци да ме пазят. Знаех, че е истина до последната дума, и когато оставих писмото, се чувствах доста омекнал в коленете. Чаках го сам, защото да моля за помощ щеше да е съвсем страхливо. Странно изживяване. Сигурно в момента, в който ме е зърнал, е разбрал, че съм копеле и лъжлив, гаден лицемер, както ме бе нарекъл в писмото си. Аз бях точно такъв, защото той бе това, което е, а то не бе много по-различно. Сигурно е разбрал веднага, че сме на един хал и той не е никак добър. Виждах нещо подобно в него, когато влезе и тръгна към мен, външно все така бесен и с пяна на устата, но вътрешно изчерпан и кротичък. Що се отнася до мен, страхът ми се изпари в момента, в който го видях да влиза. Това че стоях там спокоен и сам, по-слаб, по-беззащитен, ми даваше превъзходство над него. Не че исках да имам превъзходство над него. Но просто така се бе получило и аз, разбира се, се възползвах. Щом седна, стана мек като маджун. Той не бе мъж, превърна се в голямо дете. Сигурно има милиони като него, големи деца с картечници, които могат да изтрият от земята цели полкове, без да им мигне окото. Но като се върнат в трудовите окопи без оръжие, без ясен, зрим враг, са беззащитни като мравки. Всичко се върти около въпроса с храната. Храната и наемът, това бе всичко, за което да се бориш – но нямаше начин, нямаше прост и ясен начин да се сражаваш за тях. Все едно да видиш силна и добре въоръжена армия, способна да победи всеки, който ѝ се изпречи, на която ѝ е заповядано всеки ден да отстъпва, да отстъпва и да отстъпва, защото така трябва да бъде от стратегическа гледна точка, нищо, че се губят позиции, оръжия, муниции, храна, сън, смелост и накрая изгубваш живота си. Където мъжете се сражават за храна и наем, там се извършва това непрестанно отстъпление – сред мъгла, сред тъмнината на нощта, без никаква причина, освен че така повелява стратегията. Това го гризеше отвътре. Да се сражаваш бе лесно, но да се бориш за хляб и наем бе като да се сражаваш с войска призраци. Всичко, което можеш да направиш, е да отстъпиш, а оттегляйки се, виждаш собствените си братя да мрат като мухи, един след друг, безмълвно, тайнствено, сред мъгла, сред мрак и нищо не можеш да направиш. Той бе толкова объркан, така безнадеждно омотан и смазан, че захлупи лицето си с длани и заплака на бюрото ми. И докато ридаеше, телефонът звъни и се обаждат от офиса на вицепрезидента, никога самият президент, а винаги от неговия офис и нареждат този човек, Гризуо