офицера, той така се вбеси, че стана от мястото си и започна да ругае правителството, армията, цивилните, потниците в трамвая, всички и всичко. Каза, че ако пак има война, с топ не могат да го закарат там. Каза, че трябва първо да избият всички други копелета, и тогава щял да иде. Каза, че му е през кура за медалите, с които са го наградили, и за да го докаже нагледно, ги откъсна и ги изхвърли през прозореца. Каза, че ако отново се озове в един окоп с офицер, ще го застреля в гърба като мръсно куче и това важало също и за генерал Пършинг, както и за всеки друг генерал. Каза още много неща, примесени със сочни псувни, които бе научил там, и никой не си отвори устата да му противоречи. А когато свърши; за пръв път почувствах, че наистина е имало война и че човекът, когото слушах, е участвал в нея и че въпреки смелостта му войната го е направила страхливец, и ако той продължи да убива, ще го прави напълно съзнателно и хладнокръвно и никой няма да има куража да го прати на електрическия стол, защото той е изпълнил своя дълг към братята си. Така той бе отхвърлил своите свещени инстинкти към всичко бе честно и справедливо, защото едно престъпление измива друго в името на Бога, родината и човечеството, мир вам. За втори път усетих реалността на войната, когато бившият сержант Гризуолд, един от нощните куриери откачи и разби на трески офиса на една гара. Пратиха го при мен за да му покажа вратата, но не ми даде сърце да го уволня. Той бе проявил прекрасна разрушителна сила и някак повече ми се щеше да го прегърна силно. Единственото, на което се надявах, бе той да се качи на двайсет и петия етаж или където там бяха кабинетите на вицепрезидента и президента и да измете цялата гадна шайка. Но в името на дисциплината и за да не пропадне целият фарс, трябваше да го накажа или щяха мен да накажат, и така, тъй като не знаех какво по-малко наказание да му наложа, го свалих от процент и го прехвърлих отново на заплата. Той го прие доста зле, тъй като не разбираше аз на коя страна съм, срещу него или за него, и така бързо получих писмо, в което пишеше, че до ден-два ще ме посети и по-добре да внимавам, защото щял да ми го изкара през задника. Пишеше, че щял да дойде след работа и ако ме е страх, по добре да си намеря няколко здравеняци да ме пазят. Знаех, че е истина до последната дума, и когато оставих писмото, се чувствах доста омекнал в коленете. Чаках го сам, защото да моля за помощ щеше да е съвсем страхливо. Странно изживяване. Сигурно в момента, в който ме е зърнал, е разбрал, че съм копеле и лъжлив, гаден лицемер, както ме бе нарекъл в писмото си. Аз бях точно такъв, защото той бе това, което е, а то не бе много по-различно. Сигурно е разбрал веднага, че сме на един хал и той не е никак добър. Виждах нещо подобно в него, когато влезе и тръгна към мен, външно все така бесен и с пяна на устата, но вътрешно изчерпан и кротичък. Що се отнася до мен, страхът ми се изпари в момента, в който го видях да влиза. Това че стоях там спокоен и сам, по-слаб, по-беззащитен, ми даваше превъзходство над него. Не че исках да имам превъзходство над него. Но просто така се бе получило и аз, разбира се, се възползвах. Щом седна, стана мек като маджун. Той не бе мъж, превърна се в голямо дете. Сигурно има милиони като него, големи деца с картечници, които могат да изтрият от земята цели полкове, без да им мигне окото. Но като се върнат в трудовите окопи без оръжие, без ясен, зрим враг, са беззащитни като мравки. Всичко се върти около въпроса с храната. Храната и наемът, това бе всичко, за което да се бориш – но нямаше начин, нямаше прост и ясен начин да се сражаваш за тях. Все едно да видиш силна и добре въоръжена армия, способна да победи всеки, който ѝ се изпречи, на която ѝ е заповядано всеки ден да отстъпва, да отстъпва и да отстъпва, защото така трябва да бъде от стратегическа гледна точка, нищо, че се губят позиции, оръжия, муниции, храна, сън, смелост и накрая изгубваш живота си. Където мъжете се сражават за храна и наем, там се извършва това непрестанно отстъпление – сред мъгла, сред тъмнината на нощта, без никаква причина, освен че така повелява стратегията. Това го гризеше отвътре. Да се сражаваш бе лесно, но да се бориш за хляб и наем бе като да се сражаваш с войска призраци. Всичко, което можеш да направиш, е да отстъпиш, а оттегляйки се, виждаш собствените си братя да мрат като мухи, един след друг, безмълвно, тайнствено, сред мъгла, сред мрак и нищо не можеш да направиш. Той бе толкова объркан, така безнадеждно омотан и смазан, че захлупи лицето си с длани и заплака на бюрото ми. И докато ридаеше, телефонът звъни и се обаждат от офиса на вицепрезидента, никога самият президент, а винаги от неговия офис и нареждат този човек, Гризуолд, незабавно да бъде уволнен и аз казвам "Разбира се, сър!" и затварям. Не казвам на Гризуолд нищо за това, отивам у тях заедно с него и вечерям с жена му и децата. А когато си тръгвам, си казвам, че ако трябва да уволня този тип, някой ще плати за това. Освен това първо искам да разбера откъде идва заповедта и защо. Мрачен и ядосан, на сутринта искам да се срещна с вицепрезидента лично – вие ли издадохте заповедта за уволнение – питам аз – и защо? И преди да има възможност да отрече или да ми обясни мотивите си, аз открито и директно му наговорих какво ли не – работи, дето едва ли са му харесали, и ако не ви харесва, господин Туилдилигър, можете да вземете моята служба и неговата служба и да си ги заврете в гъза и така аз излизам от офиса му. Връщам се в кланицата и се заемам с работата си, както обикновено. Очаквам, разбира се, да ме изхвърлят преди края на работния ден. Но нищо подобно. Не, за мое изумление ми се обади генералният директор, който ми каза да го давам по-спокойно, да не се нервирам толкова, просто да се успокоя и да не върша прибързани неща, ние ще проверим – какъв е случаят и т.н. Предполагам, още проверяват, защото Гризуолд продължи да си работи както преди, всъщност дори го повишиха в чиновник, което бе мръснишки номер, защото като чиновник той печелеше по-малко, отколкото като куриер, но това спаси достойнството му и без съмнение поохлади агресивността му Но така става с хората, които са герои само в съня си. Ако кошмарът не е достатъчно страшен да те събуди, ти продължаваш да отстъпваш: или свършваш на скамейката, или като вицепрезидент. Все едно и също е – гадна, шибана бъркотия, фарс, фиаско от край до край. Знам, че е така, защото се събудих, А когато се събудих, излязох от него. Излязох през същата врата, през която бях влязъл – без дори да кажа: "С ваше позволение, сър!"