но не умирай още, изчакай още един ден, малко късмет, нова физиономия, нов приятел, милиони възможности, все още си прекалено млад, ти си меланхоличен, ти още не умираш, изчакай още един ден, малко късмет, все пак еби, и така нататък по моста в стъкленото депо, всички наблъскани един до друг, червеи, мравки, които изпълзяват от мъртво дърво и мислите им изпълзяват по същия начин... Може би така, високо над двата бряга, увиснал над градското движеше, над живота и смъртта, от всяка страна високи гробници, гробници, облени от отмиращата светлина, реката тече безгрижно, тече като самото време, може би всеки път, когато минавах отгоре, нещо ме дърпаше, ръчкаше ме да разбера, да се изстъпя пред света. Всеки път когато минавах високо отгоре, бях наистина сам и тогава книгата сама започваше да се пише, крещеше неща, които никога не съм се осмелявал да промълвя, мисли, които никога не съм произнасял, разговори, които не съм водил, надежди, мечти, заблуди, които никога не съм си признавал. Ако наистина бе същинският аз, това бе великолепно, а освен това изглежда никога не се променяше, винаги тръгваше от последната точка, за да продължи по същия път, път, по който бях поел още като дете, когато вървях за първи път сам по улицата и там сред мръсния сняг в канавката лежеше замръзнала мъртва котка, първия път, когато зърнах смъртта и я осъзнах. От този миг нататък знаех какво е да бъдеш изолиран – всяка вещ, всяко живо същество и всяко неживо същество водеха самостоятелно съществувание. Мислите ми също съществуваха самостоятелно. Внезапно, като погледнах Хайми и мислейки за тази странна дума "яйчници", в този миг най-странната дума в моя речник, ме обзе това усещане за смразяваща изолация, а Хайми, който седеше до мен, бе крастава жаба, просто – крастава жаба. Хвърлих се от моста надолу с главата, надолу към праисторическата тиня, краката ми оголени, очакващи ухапването. Като онзи Сатана, който бе скочил през небесата, през земната кора с главата надолу и бе проникнал през самия център на земята до най-тъмния, най-дълбокия, най-горещия кръг на ада. Крачех през пустинята Мохаве, а човекът до мен очакваше падането на нощта, за да се нахвърли върху ми и да ме заколи. Отново вървях през Страната на сънищата и един човек вървеше над главата ми по едно опънато въже, а над него един мъж стоеше в самолет и с дим рисуваше букви в небето. Жената, хванала ме подръка, бе бременна и след шест-седем години това, което носеше в утробата си, щеше да може да чете буквите в небето и той или тя щеше да знае, че това е цигара, а по-късно щеше да пуши цигари, може би по кутия на ден. В утробата се оформяха ноктите на всеки пръст на ръката, на всеки пръст на крака. Можеш да се спреш и тук, на нокътчето на крака, най-малкия нокът, който можеш да си представиш и можеш главата да си пръснеш, опитвайки се да го проумееш. В едната страна на тефтера са книгите, които човек е написал, съдържащи такава каша от мъдрости и глупости, от истина и лъжа, че дори човек да доживее до преклонната възраст на Матусаил, не може да оправи тази бъркотия. В другата страна: неща като нокти, косми, зъби, кръв, дори и яйчници, ако щеш, неизброими и изписани с друго мастило на друга писменост, неразбираема и неразгадаема писменост. Очите на краставата жаба бяха втренчени в мен, като две копчета за ръкавели, забити в гранясала сланина, забити в студената пот на първичната мая. Всяко копче бе отлепен яйчник, илюстрация от речник без благодатта на словото. Сив сред хладната жълта мас на очната ябълка, всеки закопчан яйчник произвеждаше подземен студ, ледената пързалка на ада, където хората стояха с главата надолу в леда, но със свободни крака, очакващи захапването. Тук Данте се разхождаше самотен, непридружаван от никого, приведена под тежестта на видението си и се придвижваше постепенно през безкрайните кръгове нагоре към небето, та да се възкачи на трона на своето творчество. Тук Шекспир с чистото си спокойно чело изпадна в бездънни яростни блянове, за да изплува в елегантни издания и инсинуации. Синьо-зеленикав мраз от неразбиране, издухан от вихър бурен смях. От зеницата на краставата жаба се точеха чисти бели шипове истинска бистрота, която не може да се анотира или категоризира, да се номерира или определи, но се въртеше сляпо в калейдоскопичен порядък. Хайми, краставата жаба, бе яйчников картоф, роден във високия проход между два бряга. Заради него бяха построени небостъргачите, заради него бяха изсечени непроходимите гори, изклани индианците, избити бизоните. Заради него двата града-близнаци бяха съединени от Бруклинския мост, понтоните – потопени, кабелите – опънати от кула до кула. Заради него хората стояха на небето надолу е главата ѝ изписваха думи с огън и дим. Заради него бяха изобретени упойката, форцепса и Голямата Берта, която можеше да разруши и невидимото за окото. Заради него бе разбита молекулата и се установи, че в атома няма материя. Заради него всяка нощ звездите в небето се обхождаха с телескоп и се фотографираха раждащи се светове в периода на бременност. Заради него бариерите на времето и пространството се сведоха до нула и всяко движение, било то полета на птиците яли въртенето на планетите, бе изяснено окончателно и неоспоримо от висшите жреци на сиротния космос. Тогава, като че ли насред моста, насред разходката, винаги посред нещо, книга, разговор или секс, отново ме осени мисълта, че никога не съм правил това, което искам, и от това, че никога не съм правил каквото искам, се роди това творение, което бе просто едно натрапчиво растение, нещо като коралов риф, който поглъща всичко, включително самия живот, докато самият живот не се превърне в това, което се отрича, но непрестанно се налага, едновременно създава живот и унищожава живот. Виждам как продължава и след смъртта, както косата на труп продължава да расте, хората казват "смърт", но косата свидетелства за живота и накрая остава само този живот на косата и ноктите, тялото изчезва, духът е сподавен, но в смъртта нещо все още живее, завладява пространството, създава времето и създава безкрайно движение. Това може да стане чрез любовта или чрез мъката, или ако се родиш сакат. Причината е нищо, събитието е всичко. В началото бе Словото..,. Независимо какво е било това, болест или съзидание, то все още беснее. Ще беснее, ще изпревари и време и пространство, ще надживее ангелите, ще детронира Бог, ще свали вселената от закачалката ѝ. Всяка дума съдържа всички думи – за този, който се е освободил чрез любовта, чрез страданието или по някакъв друг начин. С всяка дума течението се връща към самото начало, което е загубено и никога няма да бъде открито отново, тъй като няма нито начало, нито край, а само онова, което се е изрекло в началото и в края. И така в маточния тролей се случи това пътешествие на човека и краставата жаба, изградени от идентични вещества, ни повече, ни по-малко от Данте, но безкрайно различни, единият не знаещ точно значението на нищо, и оттук загубен и объркан през началата и свършеците, за да се озове накрая на остров Ява или улица "Индия", Грийнпойнт и отново да бъде понесен от потока на живота, наречен така от няколко стърготинени курви с конвулсиращи яйчници от добре известната коремонога разновидност.