В огорчението си често търся причини да ги съдя, за да осъдя още по-добре самия себе си. Защото аз съм същият като тях, в много отношения. Дълго време мислех, че съм избягал, но с годините разбирам, че не съм по-добър, че дори съм малко по-лош, защото виждах по-ясно от тях и същевременно бях безсилен да променя живота си. Като погледна назад в живота, струва ми се, че никога не съм правил нещо по своя воля, а винаги под натиска на другите. Хората често смятат, че съм авантюрист – едва ли има нещо по-далеч от истината. Приключенията ми винаги са били случайни, винаги са ми ги налагали отвън, по-скоро съм ги търпял, отколкото предприемал. Аз съм от самата същност на гордата, самохвална северна раса, която никога не е имала вкус към приключенията, но която въпреки това е пребродила земята, обърнала я е с главата надолу и е посяла навсякъде реликви и руини. Духове, които не могат да намерят покой, но не и авантюристи. Страдащи духове, неспособни да живеят в настоящето. Жалки страхливци до един, включително и аз. Защото има само едно велико приключение и то е навътре към самия теб, а при него нямат значение нито времето и пространството, нито дори делата.
Веднъж на всеки няколко години аз бях на границата да направя това откритие, но по един мой си начин успявах да се размина с него. Ако се помъча да измисля добро оправдание, единственото, което ми хрумва, е обстановката – улиците, които познавах, и хората, които ги обитаваха. Не мога да се сетя за улица в Америка или за хора, живеещи на тази улица, способни да заведат човек до откриването на аза. Кръстосвал съм много улици из целия свят, но никъде не съм се чувствал така низък и унижен, както в Америка. Представям си всички улици в Америка на куп, образуващи огромна клоака, клоака на духа в която всичко се просмуква и оттича за да се превърне в едно всевечно лайно. Над клоаката духът на труда размахва вълшебен жезъл. Едни до други изплуват палати и фабрики, военни предприятия и химически заводи, леярни, санаториуми, психиатрии. Целият континент е един кошмар, създаващ максимален брой беди за максимален брой хора. Аз пък си бях едничък, самотно същество сред огромния пир на богатството и щастието (статистическо богатство, статистическото щастие), но никога не съм срещал човек, който да е наистина богат или наистина щастлив. Поне знаех, че съм нещастен и беден, извън строя, извън играта. Това бе единствената ми утеха, единствената ми радост. Но не ми стигаше. Щеше да е по-добре за духовния ми мир, за душата ми, ако бях изразил открито бунта си, ако бях влязъл в затвора заради него, ако бях изгнил и умрял там. По-добре щеше да бъде, ако като един луд Чолгош бях застрелял някой добър президент като Маккинли, някоя нежна и малозначима душа, която никога през живота си не е сторила зло никому. Защото в дъното на сърцето ми дремеше убийство – исках да видя Америка разрушена, срината до основи. Исках да видя това само за отмъщение, като възмездие за престъпленията, извършени срещу мен и срещу другите като мен, които никога не са могли да дадат глас на омразата си, на бунта, на оправданата си жажда за кръв.
Аз бях зъл плод на зла земя. Ако личността не бе неуязвима, то Азът, за който пиша, отдавна щеше да изчезне. На някои това може да им се стори измислица, но всичко, което си представям, че се е случило, наистина се случи, поне на мен. Историята може и да го отрече, защото аз не съм играл никаква роля в историята на моя народ, но дори и всичко, което казвам, да е погрешно, необективно, злобно, недобронамерено, дори да съм лъжец или отровител, то все пак е истината и ще трябва да се преглътне.
Та какво се случи...
Всичко, което се случва, стига да е съществено, е в категорията на противоречието. Преди да се появи тази, за която това е написано, аз си представях, че някъде навън, в живота, както се казва, се намира разрешението на всичко. Когато я срещнах, си мислех, че сграбчвам живота с ръце, че сграбчвам нещо, в което мога да впия зъби. Вместо това обаче живота. Протегнах ръце, за да се закрепя към нещо – и не намерих за какво. Но протягайки се, в самото усилие да сграбча, да се прикрепя, така както си бях изолиран и самотен, аз въпреки това открих нещо, което никога не бях търсил – себе си. Открих, че това, което цял живот бях желал, не бе да живея – ако това, което другите правят, се нарича живот – а да изразявам себе си. Осъзнах, че никога не съм имал и най-незначителен интерес към живеенето, а само и единствено към това, което правя в момента, нещо, което е успоредно с живота, част от него и същевременно отвъд него. Почти не ме интересува какво е вярно, какво е реално. Единственото, което ме интересува, е това, което си представям, което всеки ден бях потискал, за да живея. Дали ще умра днес или утре не е важно за мен, никога не е било, но дори и днес след всичките усилни години, не мога да кажа какво мисля или чувствам – какво ме тревожи и гнети. От самото ми детство съм тръгнал по дирите на този фантом – в нищо не намирам радост, нищо друго не желая освен тази сила, това умение. Всичко друго е лъжа – всичко, което някога съм направил или казал, което няма отношение към това. А това е почти целият ми живот.