Това, което сега ме впечатлява най-много, като чудно доказателство за моята издръжливост или неиздържливост през онези години, е фактът, че нищо, което хората пишеха или говореха, не представляваше истински интерес за мен. Само вещта ме бе обсебила, отделната, самостойна, незначителна вещ. Независимо дали е част от човешкото тяло или стълбище във водевилен театър. Независимо дали е параходен комин или копче, което съм намерил в канавката. Каквото и да бе – помагаше ми да се разтворя, да се отдам, да прикача за нещо своя подпис. Под света около мен, под хората, изградили света, който познавах, не можех да сложа моя подпис. Аз бях така категорично извън техния свят, както един канибал е извън границите на цивилизованото общество. Бях изпълнен с перверзна любов към нещото в себе си – не философска привързаност, а страстен, отчаяно страстен глад, все едно че в отхвърленото, безстойностно нещо, което никой не забелязваше, се съдържаше тайната на собственото ми възраждане.
Живеейки в свят, в който новото изобилстваше, аз се привързах към старото. Във всеки предмет имаше мъничка частица, която особено привличаше вниманието ми. Притежавах свръхпрецизно око за несъвършенството, за зрънцето грозота, което за мен представляваше единствената красота на вещта. Каквото и да разделяше вещите, правеше ги нефункционални, или да ги превръщаше в отживелици ме привличаше и очароваше. Дори да бе извратено, това бе и здравословно, като се има предвид, че аз не бях обречен да принадлежа към този свят, който гъмжеше около мен. Скоро и аз ще стана като тези предмети, които боготворях, нещо отстрани, ненужен член на обществото. Аз определено бях отживелица, това бе сигурно. И все пак бях способен да забавлявам, да поучавам, да подхранвам. Но никога не ме приемаха истински, Когато исках, когато имах хъс, можех да избера който и да е човек, от който и да е слой на обществото и да го накарам да ме слуша. Можех да го омагьосам, да го накарам да изгуби и ума и дума ако реша, обаче само като магьосник или гадател – само докато духът бе у мен. В дъното на душата си усещах у другите недоверие, неудобство. Неприязън, която, тъй като бе инстинктивна, не можеше да се излекува. Трябваше да стана клоун – това щеше да ми предостави най-широко поле за изява. Но аз подцених тази професия. Ако бях станал клоун иди дори водевилен актьор, щях да съм известен. Хората щяха да ме ценят именно защото нямаше да разбират за какво става дума. Но щяха да знаят, че аз не трябва да бъда разбиран, Това щеше да е облекчение, меко казано.