Тъжното бе, че Валеска имаше във вените си негърска кръв. За всички около нея това бе потискащо. Тя те караше да го осъзнаеш, независимо дали го искаш или не. Негърската кръв, както казах, и фактът, че майка ѝ бе проститутка. Майка ѝ, разбира се, бе бяла. Кой бе бащата, никой не знаеше, дори Валеска.
Всичко вървеше гладко, докато дойде денят, когато едно еврейско бюрократче от кабинета на вицепрезидента не я разкри. Бил ужасен, сподели ми той поверително, като разбрал, че съм назначил за своя секретарка цветнокожо лице. Говореше така, сякаш тя щеше да зарази куриерите. На следващия ден ме извикаха да ме мъмрят. Досущ сякаш бях извършил светотатство. Естествено, престорих се, че не съм забелязал у нея нищо необичайно, освен че е изключително интелигентна и способна. Накрая се намеси самият президент. Той проведе кратък разговор с Валеска, в който много дипломатично ѝ предложи по-висок пост в Хавана. Нито дума за негърската кръв. Просто се справяла забележително и затова искали да я назначат на по-висок пост – в Хавана. Валеска се върна в офиса бясна. Когато бе ядосана, изглеждаше великолепно. Каза, че няма да отстъпи. Стив Ромаро и Хайми също бяха там и всички заедно отидохме да вечеряме. Вечерта се понапихме. Езикът на Валеска не спираше да мели. На път за дома ми каза, че щяла да се бори и затова искала да знае дали това ще застраши работата ми. Казах ѝ спокойно, че ако я уволнят, аз също напускам. В началото се престори, че не вярва. Казах ѝ, че говоря сериозно и не ме интересува какво ще стане. Тя изглеждаше прекомерно впечатлена. Хвана ми ръцете и известно време нежно ги стиска, докато сълзите се стичаха по бузите ѝ.
Така започнаха нещата. Мисля, че на следващия ден пъхнах бележка, в която пишеше, че съм луд по нея. Както седеше точно срещу мен, тя прочете бележката, а когато свърши, ме погледна право в очите и каза, че не ми вярва. Но вечерта отново вечеряхме заедно, пихме и танцувахме и докато танцувахме, тя похотливо се притискаше към мен. Точно по това време, както винаги става за лош късмет, жена ми щеше отново да прави аборт. Разказах за това на Валеска докато танцувахме. На път за дома тя внезапно каза:
– Защо не ми разрешиш да ти заема сто долара?
На другата вечер я заведох вкъщи на вечеря и я накарах лично да даде на съпругата сто долара. Изумен бях колко добре се спогодиха. Преди да свърши вечерята, вече се бяха разбрали Валеска да дойде вкъщи в деня на аборта и да гледа детето. Дойде денят и дадох на Валеска свободен следобед. Някъде около час след като си бе тръгнала, аз също реших да си взема свободен половин ден. Тръгнах към кабарето на Четиринайсета улица. Когато бях на около една пряка оттам, внезапно смених решението си. Просто си казах, че ако нещо се случи, ако жена ми пукне, нямаше да се чувствам много добре, задето бях прекарал следобеда на стриптийз. Поразходих се малко, влизах и излизах от евтини заведения и накрая се запътих към къщи.
Странно е как се случват нещата. Опитвайки се да забавлявам детето, се сетих за един номер, който ми бе показал дядо, когато бях дете. Взимаш плочките на доминото и построяваш от тях високи бойни кораби. След това леко придърпваш покривката, върху която плуват корабите, докато стигнат до ръба, тогава рязко дърпаш покривката и те падат на земята. Играхме си така тримата, докато на детето така му се доспа, че се дотътри до съседната стая и се строполи. Плочките на доминото се търкаляха по пода, покривката също бе там. Внезапно Валеска се надвеси над масата, езикът ѝ бе в устата ми, ръката ми между краката ѝ. Когато я поставих да легне върху масата, тя обви крака около мен. Усещах една от плочките под стъпалото си – част от армадата, която нееднократно бяхме унищожили. Спомних си как дядо ми седеше на пейката, когато предупреди майка ми, че чета прекалено много за възрастта си, спомних си и замисления поглед на очите му, докато притискаше горещата ютия към мокрия шев на някое сако. Мислех си за атаката на Сан Хуан Хил от "Свирепите конници", картината с Теди, яздещ начело на своите доброволци в голямата книга, която обичах да чета, седнал до работната маса на дядо. Спомних си за бойния кораб "Мейн", който плуваше над леглото ми в малката стаичка с решетка на прозореца и за адмирал Дюи, за Шлей, и за Сампсън. Мислех си за разходката до военната корабостроителница, които така и не се осъществи, защото по пътя баща ми внезапно си спомни, че този следобед трябва да отидем на преглед при доктора, а когато излязохме от кабинета на доктора, аз вече нямах нито сливици, нито вяра в човешкия род... Едва свършихме когато се звънна и жена ми се върна от кланицата. Закопчах си дюкяна пътьом по коридора, тъкмо преди да ѝ отворя вратата. Беше бяла като платно. Изглеждаше така, сякаш не би могла да преживее още един. Сложихме я да си легне, а след това събрахме доминото и постлахме покривката върху масата. Миналата вечер в едно бистро, като отивах до тоалетната, минах край двама възрастни мъже, които играеха домино. Трябваше да се спра за миг и да вдигна една плочка. Черната плочка между пръстите ми веднага извика бойните кораби – тропота им, когато падаха от масата. А с бойните кораби дойдоха и невъзвратимо загубените ми сливици и вяра в човешкия род. Така че всеки път, когато минавам по Бруклинския мост и гледам надолу към военната корабостроителница, чувствам, че вътрешностите ми ще изпаднат. Там високо, увиснал между двата бряга, винаги се чувствам, сякаш вися над бездна, там горе всичко, което ми се е случило изглежда нереално, а и по-лошо от нереално – ненужно. Вместо да ме свързва с живота, с хората, с хорската дейност, мостът прекъсваше всички връзки. Дали вървях към единия бряг или към другия, бе все едно – и в двете посоки бе адът. Някак аз бях успял да скъсам връзките със света, който човешките ръце и разум градяха. Може би дядо ми бе прав, може би аз бях покварен още в зародиш от книгите, които четях. Но векове са минали, откакто книгите имаха власт над мен. От дълго време аз практически съм престанал да чета.