Но заразата е все още у мен. Сега хората за мен са книги.
Чета ги от кора до кора и ги захвърлям. Разкъсвам ги един след друг. И колкото повече чета, толкова по-ненаситен ставам. Няма граница, няма предел. Не можеше да има край, нямаше край, докато вътре в мен не започна да се оформя мост, който отново ме свърза с потока на живота, от който бях отлъчен от дете.
Ужасно усещане за изолация дълги години тегнеше над мен. Ако вярвах в звездите, трябваше да вярвам, че съм изцяло под властта на Сатурн. Всичко, което ми се случваше, ми се случваше прекалено късно, за да има значение. Дори и рождението ми. Трябвало да се родя на Коледа, а съм закъснял с половин час. Винаги ми се е струвало, че съм човек, който е предопределен по право да се роди на 25-ия ден на декември. Адмирал Дюй е роден на този ден, а също и Исус Христос... може би и Кришнамурти, поне така съм чувал. При всички положения, трябваше да съм такъв човек. Но поради факта, че утробата на майка ми била стегната, че ме е стискала в хватката си като октопод, съм се появил на бял свят под друга звездна конфигурация – с други думи, в неблагоприятна ситуация. Те казват – имам предвид астролозите – че с течение на времето нещата ще се подобрят. Бъдещето всъщност ще бъде доста славно. Но какво ме интересува бъдещето? Щеше да е по-добре, ако майка ми се бе спънала по стълбите на 25 декември и си бе счупила врата – това щеше да ми даде добър старт в живота! Затова, когато се замисля кога е станал разривът, търся го все по-назад и по-назад в миналото, докато накрая единственото обяснение е закъснелият час на моето рождение. Дори майка ми с хапливия си език понякога като че ли го разбираше.
– Винаги се влачиш последен, като кравешка опашка! – така ме характеризираше. Но моя ли бе вината, че ме бе държала залостен в утробата си и часът е отминал? Съдбата ме бе приготвила да бъда еди-какъв си. Звездите бяха в необходимата близост, а аз в необходимото съгласие със звездите и драпах да се измъкна. Но нямах избор относно майката, която трябва да ме изроди. Може би трябва да съм щастлив, че не съм се родил идиот, като се имат предвид всички обстоятелства. Едно нещо обаче е ясно – махмурлук от 25-ти декември – а то е, че съм роден с разпятиен комплекс. С други думи, за да бъда точен, роден съм фанатик. Фанатик! Спомням си, че тази дума ми е хвърляна в лицето от най-невръстна възраст. Особено от моите родители. Какво е фанатик? Човек, който страстно вярва и отчаяно действа в името на това, в което вярва. Винаги вярвах в нещо и така си навличах беди. Колкото повече шамари получавах през пръстите, толкова по силно вярвах. Аз вярвах, а останалата чист от света – не! Ако въпросът бе само да издържаш наказания, човек можеше да вярва докрай. Но пътищата световни са по-подли и коварни. Вместо да бъдеш наказван, теб те подритват, изпразват те, подкопават почвата под краката ти. Това което имам предвид, не е дори предателство. Предателството е разбираемо и срещу него можеш да се бориш. Не, това е по-лошо, нещо по-малко от предателство. Това е негативизъм, който те кара да се превъзмогваш. Непрекъснато изразходваш цялата си енергия в опита си да запазиш равновесие. Обхванат си от нещо като духовен световъртеж, тътриш се по ръба, косата ти се е изправила от ужас, не можеш да повярваш, че под краката ти лежи бездънна бездна. Това става от прекален ентусиазъм, от горещото желание да прегърнеш хората, да им покажеш своята любов. Колкото по-силно се протягаш към света, толкова повече той се отдръпва от теб. Никой не желае истинска любов, истинска омраза. Никой не иска да вкараш ръката си в свещените му вътрешности – това е право само на жреците в часа на жертвоприношението. Докато живееш, докато кръвта ти е все още топла, трябва да се правиш, че няма такова нещо като кръв, няма такова нещо като скелет под покритието на плътта. Не тъпчете тревата! Това е мотото, според което живеят хората.