Ако продължиш да пазиш равновесие на ръба на бездната достатъчно дълго време, ще станеш много умел. Независимо накъде те бутнат, ще успееш да възстановиш равновесието. Тъй като си постоянно в добра форма, у тебе се развива една яростна веселост, неестествена веселост, бих казал. Има само два народа днес в света, които биха разбрали смисъла на подобно заявление – евреите и китайците. Ако се случи така, че не принадлежиш към нито един от тях, се оказваш в странно положение. Винаги се смееш в неподходящ момент, мислят те за жесток и коравосърдечен, а ти просто си корав и издържлив. Но ако се смееш когато другите се смеят, и плачеш когато другите плачат, тогава трябва да се приготвиш да умреш както те умират, и да живееш, както те живеят. Това означава да си нормален и все пак да е ужасно. Означава да си мъртъв когато си жив, и да оживееш чак когато умреш. В това обкръжение светът винаги има нормален вид, дори и в най-ненормалните условия. Нищо не е добро и зло, мисленето прави всичко. Ти вече не вярваш в реалността, а в мисленето. И когато те бутнат от ръба, мислите ти продължават с теб, а нямаш никаква полза от тях.
В някакъв смисъл – искам да кажа в един дълбок смисъл – Христос никога не е бил бутнат от ръба. В момента, в който той се е заклатушкал и е политнал, като че ли обзет от дълбок ужас, тази отрицателна вълна се надигнала и спряла смъртта. Целият отрицателен импулс на човечеството изглежда се е свил в една чудовищна инертна маса, за да създаде човешкото цяло число, цифрата едно, единствена и невидима. Имало е възкресение, което е необяснимо, освен ако не приемем факта, че хората винаги са желали и с готовност са отхвърляли собствената си съдба. Земята се върти, звездите се въртят, но хората, мнозинството от хората, които съставят света, са хванати в образа на единственото.
Ако човек не бъде разпнат като Христос, ако човек успее да оцелее, да продължи да живее над и отвъд чувството на отчаяние и безмислие, тогава се случва друго любопитно нещо. Все едно наистина си умрял и наистина отново си възкръснал – живееш свръхнормален живот като китайците. Това означава, че човек е неестествено весел, неестествено здрав, неестествено безразличен. Трагичното е изчезнало. Човек продължава да живее като цвете, като камък, дърво, на едно с природата и същевременно срещу природата. Ако най-добрият ти приятел умре, дори не отиваш на погребението. Ако човек бъде сгазен от трамвай пред очите ти, продължаваш да крачиш, все едно нищо не се е случило. Ако избухне война, оставяш приятелите си да заминат на фронта, но ти лично не проявяваш никакъв интерес към клането. И така нататък. Животът се превръща в зрелище и ако случайно си творец, запечатваш протичащия спектакъл. Самотата е премахната, защото всички ценности, включително и твоите, са разрушени. Само съчувствието процъфтява, но това не е човешко съчувствие, ограничено съчувствие, а нещо чудовищно и зло. Толкова малко те е грижа, че можеш да си позволиш да се жертваш за всеки и за всичко. Същевременно интересът, любопитството ти се развива с ужасяваща скорост. Това също е подозрително, защото може да те закачи за копче на ръкавел, също както може да те закачи за някоя кауза. Няма фундаментална, постоянна разлика между нещата – всичко тече, всичко умира. Повърхността на съществото ти непрестанно се рони. Отвътре обаче ставаш твърд като диамант. И може би именно тази твърда, магнетична сърцевина, привлича волю – неволю другите към теб. Едно нещо е сигурно – когато умреш и се възкресиш, ти принадлежиш на земята и което е на земята, е неотменимо твое. Ти се превръщаш в природна аномалия, в същество без сянка, ти никога няма отново да умреш, а просто ще отмреш като нещата и явленията около теб.