Нищо от това, което описвам, не ми бе известно по времето когато преживях голямата промяна. Всичко, което издържах, бе подготовка за момента, в който една вечер си сложих шапката и излязох от офиса, от досегашния си личен живот, и потърсих жената, която щеше да ме освободи от живата смърт. В тази светлина сега аз гледам назад към нощните си скиталчества по улиците на Ню Йорк, към белите нощи, когато вървях в съня си и гледах света където съм роден, както човек вижда нещата в мираж. Често придружавах О'Рурк, детективът на компанията, по тихите нощни улици. Често по земята имаше сняг, а въздухът бе студен и мразовит. Аз и О'Рурк непрестанно говорехме за кражби, за убийства, за любов, за човешката природа, за Златния Век. Той имаше навика когато наистина навлезе дълбоко в някоя тема, да спира внезапно по средата на улицата и да поставя тежкото си стъпало между моите крака, за да не мога да мръдна. Тогава хващаше реверите на палтото ми, приближаваше лице до моето и говореше, втренчил поглед в очите ми, като всяка дума се врязваше в мозъка ми като свредел. И сега виждам как ние двамата стоим на улицата в четири часа сутринта, вятърът свисти, снегът се сипе, а О'Рурк, сляп за всичко около него, говори изцяло завладян от историята, която иска да разкаже, за да му олекне. Спомням си, че винаги, когато говореше, аз възприемах обстановката с ъгълчето на окото си, не осъзнавах какво говори той, знаех само, че ние двамата стоим на улица "Йорквил" или на "Алън" или на Бродуей. Винаги ми се струваше малко налудничава сериозността, с която разказваше баналните си истории за убийства сред най-голямата архитектурна каша, която човек е създал. Докато той говореше за отпечатъци от пръсти, аз изучавах корниза на малката тухлена сграда точно зад черната му шапка. Мислех си за деня. в който този корниз е сложен, кой е човекът, който го е проектирал, кой го е направил така грозен, така подобен на всички гадни, скапани корнизи, край които бяхме минали от Ийст Сайд до Харлем, а отвъд Харлем, ако искаме да продължим, трябва да минем отвъд Ню Йорк, отвъд Мисисипи, отвъд Големия каньон, отвъд пустинята Мохаве, навсякъде в Америка, където има човешки сгради. Струваше ми се абсолютно идиотско всеки ден да трябва да седя и да слушам историите на другите хора, банални трагедии за бедност и нещастие, за любов и смърт, за копнеж и разочарование. Ако, както се случваше, всеки ден при мен идваха петдесет души и всеки изливаше пред мен мъката си и ако с всеки трябваше да съм безмълвен и да "слушам", съвсем естествено бе по някое време да запуша уши и да вкоравя сърцето си. И най-мъничката хапка ми бе достатъчна. Можех да я дъвча и да я храносмилам със седмици. И все пак бях задължен да седя там и да ме залива пороят, а вечер, когато изляза да получавам още и още, да спя слушайки, да сънувам слушайки. Те струяха отвред, от всеки слой на обществото, говореха на хиляди различни езици, кланяха се на различни богове, подчиняваха се на различни закони и обичаи. Разказът на най-бедния измежду тях представляваше огромен том и все пак, ако всеки от тези разкази бе описан подробно, те можеха да бъдат сбити до Десетте божи заповеди, всички те можеха да бъдат записани на гърба на пощенска марка, като "Отче наш". Всеки ден така ме разпъваха, че, струва ми се, кожата ми можеше да покрие целия свят. А когато бях сам, когато не трябваше да слушам, се свивах до размера на карфица. Най-голямото удоволствие, а това се случваше рядко, бе да кръстосвам сам улиците... Да вървя нощем сам по улиците, когато няма никой и да мисля за тишината, която ме обгражда. Милиони легнали по гръб, мъртви за света, устите им широко отворени и от тях не излиза нищо освен хъркане. Да се разхождам сред най-налудничавата архитектура, измислена някога, чудейки се защо и за какво тези окаяни коптори или онези великолепни дворци трябва да бълват всекидневно армия хора, петимни да разказват историите на своите злочестини. За една година, без да преувеличавам, чух двайсет и пет хиляди истории. След четири години ще са сто хиляди, след десет години ще съм напълно луд. Вече познавах достатъчно хора, за да населят един средно голям град. Какъв ли град щеше да стане, ако можеха да се съберат заедно! Дали ще искат небостъргачи? Дали ще искат музеи? Библиотеки? Дали ще построят канали, мостове, железопътни линии, заводи? Дали ще направят същите малки тенекиени корнизи, всички досущ еднакви и така нататък ad infinitum[6], от парк "Батъри" до Голдън Бей? Съмнявам се. Само бичът на глада може да ги размърда. Празният корем, безумният блясък в очите, страхът, страхът от още по-лошото, могат да ги тласнат напред. Един след друг, всички еднакви, всички подтиквани от отчаянието, остена и бича на глада строят най-високите небостъргачи, най-страховитите дредноути, създават най-добрата стомана, най-нежната дантела, най-изящното стъкло. Да се разхождаш с О'Рурк и да слушаш само за грабежи, палежи, изнасилвания, убийства, бе като малък мотив от велика симфония. И точно както можеш да си свиркаш мелодия от Бах и да си мислиш за някаква жена, с която искаш да спиш, така, когато слушах О'Рурк, си мислех за момента, когато ще спре да говори и ще каже: