– Какво искаш да ядеш?
По средата на най-ужасното убийство можех да си мисля за свинското филе, което знаех със сигурност, че ще получим малко по-нататък и да се чудя какви зеленчуци ще му сложат за гарнитура и дали след това да си поръчам пай или крем-пита. Същото бе когато от време на време спях с жена си. Докато тя стенеше и се лигавеше, аз се чудех дали е изхвърлила утайката от кафето в кофата за боклук, защото имаше лошия навик да оставя нещата за после – имам предвид важните неща. Прясното кафе бе нещо важно, а също и пресният бекон с яйца. Ако отново забременееше, това щеше да е лошо, сериозен проблем, но по-важно бе прясното кафе сутрин и миризмата на бекон и яйца. Можех да преживея сърцераздирателни сцени, аборти, провалени любови, но трябваше да сложа нещо в корема, за да мога да продължа, освен това исках нещо хранително и вкусно. Чувствах се точно както Исус Христос би се чувствал, ако го бяха свалили от кръста и не бяха оставили тялото му да умре. Сигурен съм, че шокът от разпятието щеше да е толкова силен, че той щеше да получи пълна амнезия, що се отнася до човечеството. Сигурен съм, че след заздравяването на раните му, нямаше да дава пет пари за човешките нещастия, а щеше с апетит да се нахвърли върху чаша горещо кафе и препечена филия, ако приемем, че може да ги получи.
Който и да е, мине ли през прекалено голяма любов, която в края на краищата винаги е чудовищна, умира от скръбта си и се преражда вече не познавайки нито любовта, нито страданието, а само радостта от живота. А тази радост, тъй като е придобита неестествено, всъщност е отрова, която постепенно заразява целия свят. Всичко, което е създадено отвъд нормалните граници на човешкото страдание, действа като бумеранг и носи разрушение. Нощем улиците на Ню Йорк отразяват разпятието и смъртта на Христос. Когато по земята има сняг и властва абсолютна тишина, от зловещите нюйоркски сгради се чува музика, изпълнена с угнетително отчаяние и разруха, която съсухря плътта ти. Нито един камък не е поставен върху друг с любов и благоговение, нито една улица не е прокарана за танци и веселие. Едно нещо е добавяно към друго в безумен миш-маш, за да се напълни стомахът, и улиците миришат на празни стомаси, на пълни стомаси, на полупълни стомаси. Улиците миришат на глад, който няма нищо общо с любовта. Те миришат на ненаситния стомах и на създанията на празния стомах, които са празни и нищожни.
В тази празна нищожност, в тази нулева белота, аз свикнах да се наслаждавам на един сандвич, на едно копче. Можех да изучавам някакъв корниз с огромно любопитство, докато се правя, че слушам история, изпълнена с човешка мъка. Спомням си датите върху някои от сградите и имената на архитектите, които ги бяха проектирали. Спомням си температурата и скоростта на вятъра, докато стоя на някакъв ъгъл. Историята, която го придружаваше, е изчезнала. Спомням си, че дори тогава си спомнях за нещо друго и дори мога да ви кажа какво си спомнях тогава, но каква полза? У мен умря един човек и всичко, което остана от него, са спомените му. Имаше и друг човек, който бе жив, и този човек би трябвало да съм аз, аз самият, но той беше жив само колкото едно дърво е живо, или скала, или звяр в гората. Точно както градът се бе превърнал в огромна гробница, в която хората се бореха да получат прилична смърт, така животът ми заприлича на гробница, която градях от собствената си смърт. Разхождах се из каменна гора, чийто център бе хаос. Понякога в мъртвия център, в самото сърце на хаоса, аз танцувах или се напивах до оглупяване, или правех любов, или се сприятелявах с някого, или кроях планове за нов живот, но всичко бе хаос, камък, безнадеждност и обърканост. Докато не намерех сила, достатъчно мощна да ме изхвърли от тази безумна каменна гора, за мен нямаше живот, нито бе възможно да напиша и една страница, която да има смисъл. Може би като чете това човек, получава усещане за хаос, но то е писано от жив център и хаотичното е просто периферно, тангенциални остатъци следи от един сняг, който вече не ме засяга. Само преди няколко месеца вървях по улиците на Ню Йорк и се оглеждах, както преди много години. Отново се хванах да разглеждам архитектурата, да изучавам дребните детайли, които може да улови само блуждаещият поглед. Но този път идвах от Марс. Що за човешко племе е това, питах се аз. И нямах спомени за страданието, за живот, гаснещ в канавките, просто наблюдавах един странен, неразбираем свят, свят, така далечен от мен, че имах чувството за принадлежност към друга планета. Веднъж една нощ погледнах от Емпайър Стейт Билдинг града, който познавах само отдолу – ето ги, в истинска перспектива, човешките мравки, заедно с които бях пълзял, въшките, с които се бях борил. Те се движеха със скоростта на охлюви, без съмнение всеки изпълняващ микрокосмическата си съдба. В безплодното си отчаяние те бяха издигнали гази колосална сграда, която бе тяхна слава и гордост. И на най високия етаж на тази колосална сграда бяха окачили въже с клетки, в които затворените канарчета чуруликаха безсмислените си песни. На самия връх на техните амбиции се намираха тези кафези и в тях имаше живи същества, които чуруликаха, та се късаха, сякаш от това зависи животът им. След сто години, мислех си аз, сигурно ще затварят в клетки живи хора, весели и безумни, които ще пеят за бъдещия свят. Може би ще селекционират раса пойни хора, които ще чуруликат докато другите работят. Може би във всяка клетка ще има поет или музикант, за да може животът долу безпрепятствено да тече слят с камъка, слят с гората, развълнуван, скърцащ хаос от нищожност и празнота. След хиляда години може би всички ще са полудели, работници и поети, и всичко ще се разпадне, както много пъти се е случвало. След още хиляда години или пет хиляди, или десет хиляди, точно тук, където аз седя и наблюдавам гледката, малко момченце ще отвори книга на език, нечуван до този момент, посветена на живота в настоящия миг, живот, който човекът, написал книгата, не е преживял, живот с пресметната форма и ритъм, с начало и край, и момчето, когато затвори книгата, ще си мисли какъв велик народ са били американците, колко чудесен е бил животът някога на този континент, който то сега обитава. Но която и раса да дойде, като се изключи може би расата на слепите поети, тя няма да може да си представи къкрещия хаос, от който е била съставена бъдещата история.