Хаос! Виещ хаос! Няма защо да се избира определен ден. Всеки ден от онзи отминал живот е подходящ. Всеки ден от моя живот, моя мъничък микрокосмически живот, бе отражение на външния хаос. Оставете ме да си спомня... В седем и половина звънва будилникът. Аз не скачам от леглото, излежавам се до осем и половина и се опитвам да открадна още малко сън. Сън – как можех да спя? В периферията на съзнанието ми бе образът на офиса, където вече трябваше да бъда. Виждах как Хайми пристига точно в осем, централата вече бръмчи с искания за помощ, кандидатите се качват по широкото, дървено стълбище, от съблекалнята идва силната миризма на камфор. Защо да стана и да повторя цялата вчерашна песен? Колкото и бързо да ги наемах, със същата скорост те изчезваха. Скъсвах си гъза от бачкане, а нямах дори чиста риза да си облека. В понеделник получавах от жена си полагащите ми се пари – за метро и за обяд. Винаги ѝ дължах пари, а тя дължеше на бакалина, месаря, хазяина и така нататък. Не се бръснех – нямаше време. Обличам скъсана риза, изплюсквам закуската и вземам назаем десет цента за билет. Ако е в лошо настроение, крада парите на вестникаря в метрото. Пристигам в офиса, загубил дъх, закъснял с час, а преди да говоря с първия кандидат, трябва да се обадя на дузина места. Докато водя първия телефонен разговор, се оказва, че още на три места чакат да се обадя. Използвам два телефона едновременно. Централата бръмчи. Между обажданията Хайми остри моливите си. Макгъвърн, портиерът, е застанал до мен, за да ми подшушне съвет за един от кандидатите, вероятно престъпник, който се опитва да се представи под фалшиво име. Зад мен са картотеките и чекмеджетата, съдържащи името на всички кандидати, които някога са минавали през машината. Лошите са отбелязани с червена звездичка, някои имат по шест псевдонима след името си. Междувременно стаята гъмжи като кошер. Стаята вони на пот, мръсни крака, стари униформи, камфор, лизол, развалени стомаси. Половината от тях ще бъдат отпратени, не че нямаме нужда от тях, но дори и при най-тежки обстоятелства няма да свършат работа. Човекът пред бюрото ми, застанал зад преградката с треперещи ръце и безцветни очи е бивш кмет на Ню Йорк сити. Сега е на седемдесет и е доволен от всичко. Има прекрасни препоръчителни писма, но не може да назначим никой над четиридесет и пет години. В Ню Йорк четиридесет и пет е пределната възраст. Телефонът звъни – мазен, лукав секретар от Младежката католическа асоциация. Дали не бих направил изключение за едно момче, което току-що било влязло в кабинета му – момче, което било в поправително училище около година. Какво е направил? Опитал се да изнасили сестра си. Италианец, разбира се. O'Mapa, моят помошник, подлага един кандидат на жесток, щателен разпит. Подозира го, че е епилептик. Накрая успява и за капак момчето получава пристъп в офиса. Една от жените припада. Красива на вид млада жена с хубава кожена яка около врата се опитва да ме придума да я взема. Курва до мозъка на костите си и знам, че ако я взема, ще ми излезе солено. Иска да работи в един офис в центъра, защото било близо до дома ѝ, обяснява тя. Наближава време за обяд и се появяват няколко стари другари. Сядат наоколо и ме наблюдават как работя, сякаш това е водевилно представление. Пристига Кронски, студентът по медицина. Казва, че едно от момчетата, които току-що съм назначил, е болен от паркинсон. Толкова съм зает, че не мога да отида до тоалетната. Всички телеграфисти, всички директори, страдат от хемороиди, така ми каза О'Рурк. Той ходи на електрически масаж от две години, но нищо не помага. Обяд, на масата сме шестима. Някой ще трябва да плати за мен, както обикновено. Тъпчем се набързо и хайде обратно. Чакат ме още телефонни разговори, още кандидати за интервю. Вицепрезидентът вдига пара, защото не можем да поддържаме работната сила в нормални рамки. Всеки вестник в Ню Йорк и на двайсет мили околовръст съдържа дълги обяви за помощ. Всички училища са овършани за куриери на половин ден. Всички благотворителни служби и бюра за социална помощ бяха уведомени. Изчезват като мухи. Някои не се задържат дори и час. Мелница за човешко брашно. А най-тъжното е, че всичко това е напълно безполезно. Но не е моя грижа. Моя грижа бе да действам или да умра, както казва Киплинг. Обработвам жертва след жертва, телефонът звъни като луд, стаята мирише все по-гадно, дупките стават все по-големи. Всеки от тях е човешко същество, просещо коричка хляб. Вписвах височината, теглото, цвета на кожата им, религията, образованието, трудовия стаж и така нататък. Всички данни ще отидат в една картотека, ще бъдат подредени по азбучен ред и след това хронологично. Имена и дати. А също и отпечатъци ог пръстите, ако имахме време. И за какво? За да може американският народ да се радва на най-бързата форма на комуникация, известна на човека, за да могат да продават стоките си по-бързо, за да може в мига, в който се строполиш мъртъв на улицата, близките ти да бъдат уведомени, тоест до половин час, освен ако куриерът, комуто е поверена телеграмата, не реши да зареже тази служба и не хвърли цялата купчина телеграми в кофата за боклук. Двайсет милиона коледни картички и всички те ти пожелават Весела Коледа и Честита Нова Година, от директорите, президента и вицепрезидента на Космодемоничната телеграфопощенска компания, а може би телеграмата гласи "Майка ти умира, ела си веднага", но чиновникът е прекалено зает да прочете съдържанието, и ако решиш да ги дадеш под съд за щети, морални щети, има правен отдел, специално обучен да посреща подобни екстремни случаи и можеш да си сигурен, че майка ти ще умре, обаче ти все пак ще прекараш Весела Коледа и Честита Нова Година. Чиновникът, разбира се, ще бъде уволнен и след около месец отново ще се върне за куриерска служба, ще го вземат и ще го сложат нощна смяна близо до доковете, където никой няма да го познае, и жена му ще дойде с келешчетата им да благодари на генералния директор или дори на самия вицепрезидент за проявената доброта и загриженост. И после един ден всички ще са много изненадани, че въпросният куриер е обрал касата и ще помолят О'Рурк да вземе нощния влак за Кливланд или Детройт и да го намери, дори това да струва .десет хиляди долара. А след това вицепрезидентът ще издаде заповед да не се назначават повече евреи, но след три-четири дни ще вдигне забраната, защото за тази работа кандидатстват само евреи. И може би защото положението е тежко, а хората с качества са така оскъдни, бях на границата да назнача едно джудже от цирка и може би щях да го назнача, ако то не загуб