– Нищо!
Тогава Валеска ме дръпва настрани и ме пита дали не бих искал да спя с братовчедка ѝ, да я въведа в нещата, за да не се повтори това нещо.
Цялата история беше идиотска и ние само се смеехме истерично, след което започнахме да пием – единственото нещо, което имаха в къщата, бе ликьор с кимион и бързо ни хвана. А след това стана още по-идиотско, защото и двете започнаха да ме опипват и нито една от двете не даваше на другата да направи нещо. Резултатът бе, че ги съблякох и ги сложих да си легнат и те заспаха прегърнати. А когато си тръгнах към пет сутринта, открих, че нямам нито цент в джоба си, опитах се да изпрося пет цента от един таксиметров шофьор, обаче не стана и накрая му дадох подплатеното си с кожа палто – за пет цента. Когато се прибрах, жена ми бе будна и адски сърдита, защото се бях забавил толкова дълго. Развихри се доста разгорещен спор и накрая си изпуснах нервите и я ударих, тя падна на земята и започна да плаче. Тогава се събуди детето и като чу жена ми да реве, се уплаши и започна да пищи колкото сила има. Момичето, което живее отгоре, дойде да види какво става. Беше облечена в кимоно и косата ѝ падаше свободно по гърба и рамената ѝ. Във вълнението си тя се докосна до мен и нещата станаха без никой от нас да е възнамерявал каквото и да е. Сложихме съпругата да си легне с мокър пешкир на челото и когато момичето отгоре се надвеси над нея, аз застанах отзад, повдигнах кимоното и ѝ го вкарах, както стоеше наведена и дърдореше куп глупави, мили, успокоителни работи. Накрая си легнах до жена ми, за мое изумление тя се гушна в мен и двамата се чукахме до разсъмване. Трябваше да съм мъртво изтощен, обаче лежах напълно буден до нея и кроях планове да си взема свободен ден и да намеря курвата с хубавата кожена яка, с която бях говорил по-рано през деня. След това започнах да мисля за една друга жена, съпруга на един мой приятел, която винаги ми се подиграваше за моето безразличие. След това започнах да мисля за всички, наред – всички, които по една или друга причина бях пропуснал, докато накрая не заспах дълбоко и не ме споходи полюция. В седем и половина будилникът както обикновено, иззвъня и както обикновено, аз погледнах дрипавата си риза, която висеше на стола, казах си, че няма смисъл и се обърнах на другата страна. В осем часа телефонът иззвъня, беше Хайми. По-добре идвай бързо, защото има стачка. И така вървеше, ден след ден, и нямаше никаква причина за това, освен че цялата страна бе идиотска и това, което разказвам, се случваше навсякъде, в по-голяма или по-малка степен, навсякъде едно и също, защото навсякъде бе хаос и безсмислие.
Продължаваше така, от ден за ден, и така цели пет години. Самият континент – постепенно съсипван от циклони, торнада, наводнения, суши, вихрушки, горещини, епидемии, стачки, грабежи, атентати, убийства, самоубийства... непрестанна треска и мъка, изригване, водовъртеж. Бях като човек, седнал във фар – под мен бушуващите вълни, скалите, рифовете, останките от корабокруширали флотилии. Можех да дам предупредителния сигнал, но бях безсилен да предотвратя крушението. Подушвах опасността и крушението. Понякога усещането бе така силно, че изригваше като огнена оригня от ноздрите ми. Копнеех да се освободя от това, обаче то непреодолимо ме привличаше. Бях едновременно буен и флегматичен. Бях като самия фар – спокоен и сигурен сред бушуващото море. Под мен бе твърда скала, същата скална твърд, върху която бяха издигнати извисяващите се небостъргачи. Основите ми бяха дълбоко в земята, а арматурата на тялото ми бе от стомана, скрепена от нажежени болтове. А преди всичко аз бях око, огромен прожектор, който бродеше надалеч, непрестанно се въртеше без милост и без жал. Това широко отворено око изглежда бе приспало всички други мой способности. Изразходвах всичките си сили да виждам, да възприемам драмата на света.