Аз бях противоречие в самата си същност, както се казва. Хората решават, че съм сериозен и принципен, или че съм весел и безразсъден, или че съм искрен и благороден, или че съм небрежен и безгрижен. Аз бях всички тези неща едновременно, а освен това бях и нещо съвършено друго, нещо което никой не подозираше, а най-малко самият аз. Като момченце на шест или седем години обичах да седя в работилницата на дядо ми и да му чета, докато той шиеше. Ясно си спомням как, притискайки горещата ютия по шева на някое палто, той стоеше, поставил едната си ръка върху другата и замечтано гледаше през прозореца. Спомням си израза на лицето му, спомням си го по-добре от съдържанието на книгите, които четях, по-добре от разговорите, които водехме или игрите, които играех на улицата. Чудех се за какво мечтае, какво го тегли навън от него самия. Аз все още не се бях научил да мечтая наяве. Бях бистър и монолитен, винаги в пълен синхрон с настоящия миг. Бленуването му ме очароваше. Знаех, че в тези мигове изобщо не съзнава това, което върши, че не мисли за никой от нас, че е сам и, бидейки сам, е свободен. Аз пък никога не съм бил сам, най-малкото, когато съм бил сам със себе си. Винаги, струва ми се, съм бил с придружител – бил съм като малко парченце от голяма буца сирене, която, предполагам, е била светът, макар че никога не съм се замислял за нея. Но знам, че никога не съм съществувал отделно, никога не съм се смятал за голямата буца сирене. Така че дори и когато съм имал причина да бъда нещастен, да се оплаквам, да плача, въобразявах си, че съм част от една обща, мирова скръб. Когато плачех, целият свят плачеше – поне така си представях. Плачех много рядко. В повечето случаи бях щастлив. Смеех се, чувствах се добре. Чувствах се добре, защото, както казах по-рано, всъщност наистина не ми дремеше на кура за нищо. Бях убеден, че ако при мен нещата са зле, то така е навсякъде. А обикновено нещата вървят на зле когато човек прекалено много се впряга. Още в невръстна възраст това се запечата в съзнанието ми. Например, спомням си ясно историята с моя малък приятел Джак Лосън. Цяла година бе на легло, измъчван от невероятни болки. Той бе най-добрият ми приятел, така поне казваха хората. Е, в началото вероятно го съжалявах и може би от време на време ходех до тях да питам как е, но след като минаха месец или два, станах твърде безчувствен към страданията му. Казвах си, той трябва да умре и колкото по-скоро умре, толкова по-добре. Тази мисъл започна да ръководи поведението ми. Скоро забравих за него, оставих го сам на съдбата му. Бях само на дванайсет години по това време и си спомням, че много се гордеех с решението си. Спомням си и погребението – ужасно срамна история. Всички се бяха сбрали около ковчега – приятели, роднини – и врещяха като болни маймуни. Особено майката направо ме смаза. Тя бе едно такова изключително духовно създание, сигурно се занимаваше с християнска наука[1], сигурен съм, и макар че не вярваше нито в болести, нито в смъртта, нададе такъв вой, който сигурно би вдигнал самия Христос от гроба. Но не и нейния любим Джак! Не. Джак си лежеше студен като лед, вдървен и невъзкресим. Беше си мъртъв и толкоз. Аз го знаех и се радвах. Не изхабих и една сълза за него. Не можех да кажа, че там той е по-добре, защото в крайна сметка това "той" бе изчезнало. Той си бе отишъл и заедно с него страданията, които бе понесъл, и страданията, които неволно бе причинил на другите. Амин!, казах си аз и тогава, както бях и в лека истерия, шумно се изпърдях – точно до ковчега.
1
Система на духовно лечение, създадена от Мери Бейкър Еди (1821 – 1910), която отрича лекарствата и препоръчва по-скоро правилна нагласа на ума. (Бел. ред.)