Выбрать главу

Ако копнеех за унищожение, това бе просто за да може окото да изчезне. Копнеех за земетресение, за някакъв природен катаклизъм, който ще захвърли фара в морето. Желаех да претърпя метаморфоза в риба, в левиатан, в разрушител. Исках земята да се отвори и да погълне всичко в една всеобемаща прозявка. Исках да видя града заровен дълбоко в пазвата на морето. Исках да седя в пещера и да чета на светлината на свещ. Исках това око да бъде унищожено, за да получа шанс да опозная собственото си тяло, собствените си желания. Исках да бъда сам в продължение на хиляда години, за да размишлявам над това, което съм видял и чул и за да забравя. Исках нещо от земята, което да не е човешко дело, нещо абсолютно отделено от човека, от който бях преситен. Исках нещо чисто земно и напълно лишено от идея. Исках да усетя как кръвта се връща във вените ми, дори с цената на изтреблението. Исках да отърся камъка и светлината от системата си. Исках тъмната плодовитост на природата, дълбокия кладенец на утробата, тишина или тихото плискане на черните води на смъртта. Исках да бъда нощта, която това безпощадно око осветяваше, нощ, нашарена със звезди и профучаващи комети. Да бъда от нощ така плашещо тиха, тъй непроницаема и красноречива едновременно. И никога повече да не говоря, да слушам или да мисля. Да бъда погълнат и обкръжен и същевременно да поглъщам и да обкръжавам. Край на милостта, край на нежността. Да бъда човек само в земен план, като растение, като червей, като ручей. Да бъда разглобен, лишен от светлина и камък, променлив като молекула, държелив като атом, безсърдечен като самата земя.

Около седмица преди Валеска да се самоубие, срещнах O'Mapa. Двете седмици предшестващи това събитие бяха истински кошмар. Поредица от смърт и странни истории с жени. Първо бе Полин Джановски, дребничка еврейка на шестнайсет или седемнайсет, без дом, без приятели и роднини. Дойде в офиса да търси работа. Беше към края на работното време и не ми даде сърце да я отпратя. По някаква причина реших да я заведа вкъщи на вечеря и ако е възможно да убедя жена ми да я приютим за известно време. Това, което ме очарова в нея, бе страстта ѝ към Балзак. През целия път към къщи ми говори за "Изгубени илюзии". Трамваят бе претъпкан и бяхме притиснати така плътно, че нямаше никакво значение за какво говорим, тъй като и двамата мислехме само за едно. Жена ми естествено, се стъписа, като ме видя на прага с красиво младо момиче. Държа се любезно и учтиво по характерния си скован начин, но веднага разбрах, че няма смисъл да я моля да приеме момичето. Едва изтрая да остане е нас за вечеря. Щом свършихме, тя стана, извини се и отиде на кино. Момичето започна да плаче. Все още бяхме на масата, с мръсните чинии пред нас. Наведох се към нея и я прегърнах. Наистина я съжалявах и се чудех какво мога да направя за да ѝ помогна. Внезапно тя се хвърли на врата ми и започна страстно да ме целува. Дълго време стояхме така прегърнати, а после си помислих, не, това е престъпление, а може би жена ми изобщо не е отишла на кино, може би ще се появи всеки момент. Казах на детето да се стегне, че ще вземем тролей и ще се разходим. Видях касичката на дъщеря ми върху камината, взех я, отидох в тоалетната и безшумно я изпразних. Вътре имаше само седемдесет и пет цента. Качихме се на един тролей и отидохме на плажа. Накрая намерихме едно усамотено място и легнахме на пясъка. Тя бе истерично страстна и не оставаше нищо друго, освен да го направим. Мислех си, че ще ме укорява след това, но не стана. Лежахме си така, а тя отново започна да говори за Балзак. Изглежда Имаше амбиции самата тя да стане писател. Попитах я какво смята да прави. Отговори, че няма ни най-малка представа. Когато станахме да си ходим, тя ме помоли да я кача на метрото. Каза, че мисли да отиде в Кливланд или някъде другаде. Минаваше полунощ, когато я оставих пред една бензиностанция. В портмонето си имаше трийсет и пет цента. Както вървях към вкъщи, започнах да ругая жена ми, задето е такава подла и гадна кучка. Молех се на Бога тя да бе тази, която оставих на шосето без дом и без подслон. Знаех, че когато се прибера, тя няма дори да спомене името на момичето.

Когато се прибрах, тя ме чакаше. Мислех си, че пак ще има скандал. Но не, чакаше ме, защото имало важно съобщение от O'Pypк. Трябвало да му се обадя, щом се прибера. Обаче из реших да не се обаждам, Реших да се съблека и да си легна. Тъкмо когато удобно си полегнах, телефонът иззвъня. Беше O'Pypк. В офиса се била получила телеграма за мен, та питаше дали да я отвори да ми я прочете. Разбира се, казах да. Телеграмата бе подписана: Моника. Беше от Бъфълоу. Пристигаше на Централна гара на сутринта с тялото на майка си. Благодарих му и отново си легнах. Жена ми не попита нищо. Лежах и се чудех какво да правя. Ако откликнех на молбата,  това означаваше всичко да почне отначало. Тъкмо благодарях на звездите, че се отървах от Моника, а сега тя отново се връщаше с трупа на майка си. Сълзи и сдобряване. Не, тази  перспектива никак не ме блазнеше. Да предположим, че не отида? Тогава какво? Винаги ще се намери някой да се погрижи за един труп, особено ако опечалената е привлекателна и млада блондинка с искрящи сини очи. Чудех се дали ще се върне на старата си работа в ресторанта. Ако не знаеше старогръцки и латински, никога нямаше да се забъркам с нея. Но любопитството ми надделя. Освен това тогава тя бе ужасно бедна, което също ми оказа влияние. Може би нямаше да е  толкова зле, ако ръцете ѝ не миришеха на мас. Това бе мухата в супата – мазните ръце. Помня първата вечер когато се запознахме и се разхождахме в парка. Тя изглеждаше фантастично, а бе и интелигентна и будна. По това време жените носеха къси поли, а от това тя само печелеше. Ходех в ресторанта всяка вечер, само за да я наблюдавам как се движи,  да я наблюдавам как се надвесва, да сервира или се навежда към земята да вдигне изпусната вилица. И с тези красиви крака, чародейни очи – прекрасен стих за Омир със свинско и кисело зеле, стихотворение от Сафо, латинските спрежения, одите на Пиндар с десерт може би Рубаят или Кинара[7]. Но мазните ръце и леденото легло в квартирата срещу пазара – Фу! – не можах да го преглътна. Колкото повече я отбягвах, толкова повече се натискаше. Писма от десет страници за любовта с бележки върху "Тъй рече Заратустра" отдолу. А после тишина и аз радостен се поздравявам. Не, не мога да отида сутринта на Централна гара. Обърнах се настрана и заспах дълбоко. На сутринта ще накарам жена ми да се обади в офиса и да каже, че съм болен. Не бях се разболявал повече от седмица – вече ми се полагаше.

вернуться

7

Кинара  идеализирана любима на английския поет декадент Ърнест Доусън (1867 1900) (Бел. ред.)