Нарочно започнах да мисля за трупа, който Моника бе довлякла до Централна гара, и тридесетте и пет цента, с които бях оставил Полин на шосето. И тогава: бам! Силно чукане по вратата, тя отваря широко очи и ме гледа със смъртен ужас. Опитвам се бързо да се измъкна, но за моя изненада тя ме държи.
– Не мърдай – прошепва тя в ухото ми. – Чакай! – отново силно почукване, после чувам гласа на Кронски:
– Аз съм, Телма... аз съм, Изи.
Тук аз за малко да избухна в смях. Отново се отпуснахме в нормална позиция, тя леко притвори очи, а аз го завъртях в нея, нежно, за да не я събудя отново. Това бе едно от най-прекрасните ебанета в живота ми. Мислех си, че ще трае вечно. Когато усещах заплашителното приближаване на края, спирах да се движа и започвах да мисля. Например къде бих искал да прекарам отпуската си, ако имам такава, или за ризите, които лежат в чекмеджето на бюрото, или за петното на килима в спалнята, точно до крака на леглото. Кронски бе все още пред вратата, чувах то как се суети. Всеки път когато се сещах за това, че той седи там, аз я разклащах ей така за разнообразие, и в полусънното си състояние тя откликваше шеговито, като че ли разбираше какво искам да кажа с този вън-вътре език. Не смеех да си представя какво си мисли, защото веднага щях да се изпразня. Понякога достигах опасно близо до него, но спасителният номер бе или Моника, или трупът на Централна гара. Мисълта за това, комичността на ситуацията, ми действаше като студен душ.
Когато всичко свърши, тя отвори очи и ме зяпна, като че ли за пръв път ме виждаше. Нямаше какво да ѝ кажа. Единствената мисъл в главата ми бе да се измъкна колкото може по-бързо. Докато се миехме, забелязах на пода близо до вратата бележка. Беше от Кронски. Жена му току-що била откарана в болница – искаше да се срещнат в болницата. Камък ми падна от сърцето! Това означаваше, че мога да изчезна без никакви обяснения.
На следващия ден Кронски ми се обади по телефона. Жена му умряла на операционната маса. Същата вечер се прибрах вкъщи за вечеря, още бяхме на масата, когато на вратата се позвъни. На вратата стоеше Кронски и изглеждаше ужасно съсипан. Винаги ми е било трудно да изказвам на хората съболезнования. С него бе абсолютно невъзможно. Слушах как жена ми дърдори банални съчувствени и мили глупости и ми става отвратителна повече отвсякога.
– Дай да се махаме оттук! – казах аз.
Дълго време вървяхме в пълно мълчание. Когато стигнахме парка, завихме и тръгнахме през ливадите. Ужасна мъгла не позволяваше да видиш по-далеч от носа си. Внезапно, както се носехме през мъглата, той започна да ридае. Спрях и извърнах глава. Когато реших, че е свършил, се обърнах, а той стоеше срещу мен и ме гледаше със странна усмивка.
– Чудна работа – каза той, – колко трудно е да приемеш смъртта..
Аз също се усмихнах и сложих ръка на рамото му.