Той рязко спря и отново ме погледна с онази странна лека усмивка. Това бе поглед на отчаян евреин, у когото, както и у целия му народ, инстинктът за живот бе толкова силен, че дори да няма никаква надежда, той бе безсилен да се самоубие. Това отчаяние бе нещо напълно чуждо за мен. Помислих си: да можеше да си сменим местата! Аз можех да се самоубия за най-дребното нещо! А най-много ме смайваше това, че той няма да изпита удоволствие от погребението – от погребението на собствената си жена! Господ ми е свидетел, погребенията, на които присъствахме, бяха наистина жалки, но после винаги имаше нещо за ядене и пиене, някой и друг добър мръсен виц и здрав, сърдечен смях. Може би бях прекадено млад, за да оценя тъжната страна на нещата, въпреки че ясно виждах как плачат и нареждат. Но това не ме трогваше особено, защото след погребението, когато седнех в бирарията близо до гробището, винаги цареше атмосфера на веселие, въпреки траурните облекла, въпреки черните ленти и венците. Струваше ми се, когато бях още дете, че те наистина се опитват да осъществят някакво сливане с мъртвия човек. Нещо почти египетско, като се замисля сега. Едно време смятах, че са просто шайка лицемери. Но не бяха лицемери. Бяха просто глупава, здрави германци с хъс за живот. Смъртта бе нещо извън тяхното мирозрение, колкото и странно да звучи, защото, ако съдиш само по това, което говорят, би предположил, че тя заема голяма част от мислите им. Но всъщност те изобщо не я разбираха – не в смисъла, в който я разбират евреите например. Те говореха за отвъдния живот, но не вярваха истински в него. И ако някой бе толкова съкрушен, че започнеше да вехне от скръб, те го гледаха подозрително, както човек гледа психично болен. Скръбта има граници, както има граници радостта, с това впечатление останах от тях. А в крайните граници винаги се намираше стомахът, който трябваше да бъде напълнен със сандвичи с кайзер, бира и пуешки бутчета, ако можеха да се намерят. Те плачеха в бирата си като деца. А в следващия миг се смееха, смееха се на някаква странност в характера на починалия. Дори начинът, по който използваха минало време, имаше особено въздействие върху мен. Час след като го бяха закопали, те казваха за покойника – "бил е толкова добродушен" – все едно въпросният човек бе мъртъв от хиляда години, историческа личност или герой от "Песен за нибелунгите". Той беше мъртъв, абсолютно мъртъв за вечни времена, а те, живите, бяха откъснати от него сега и завинаги, а днешният и утрешният ден трябва да се преживеят, дрехите да се операт, вечерята да се приготвя, а когато следващият бъде покоен от смъртта, ще трябва да се избира ковчег, ще да има разправия около завещанието, но всичко това е част от ежедневието, и да се отделя време, за да се скърби и да се тъжи, е грешно, защото Бог, ако има Бог, е предопределил така и ние на земята нямаме думата. Да минеш отвъд предопределените граници на скръбта и веселието, е грешно. Да заплашваш с лудост, е голям грях. Те притежаваха удивителна животинска способност да се приспособяват – чудесна за наблюдение, само да беше наистина животинска, но в мига, в който осъзнаеш, че това е просто тъпа немска апатия, безчувственост, става ужасно. И все пак предпочитах тези движещи се стомаси пред хидроглавата скръб на евреите. В дъното на сърцето си не можех да съжалявам Кронски – иначе трябваше да ми е мъчно за цялото му племе. Смъртта на жена му бе просто случка, дреболия сред историята на сполетелите го нещастия. Както той сам каза, родил се бе без късмет. Бе създаден, за да гледа как нещата не вървят – защото от пет хиляди години нещастието се предаваше по наследство в неговото племе. Те се появяваха на бял свят с изпити, отчаяно подигравателни физиономии и изчезваха по същия начин. Зад тях оставаше неприятна миризма – отрова, повърня от мъка. Вонята, която се опитваха да премахнат от света, бе вонята, която бяха донесли тук. Разсъждавах за всичко това, докато го слушах. Чувствах се така добре и така чист отвътре, че когато се разделихме и свърнах в една странична пряка, започнах да си свиркам и тананикам. И тогава ме налегна ужасна жажда