и си викам с най-убавия ирландски диалект, дет го мога – да знайш, момче, сега ти тряба нещо за пиене и като си казах това, се шмугнах в една дупка в улицата и си поръчах голяма халба бира с много пяна и огромен хамбургер с много лук. След това още една халба бира, а след това малко бренди и си мислех коравосърдечно, ако това нещастно копеле няма достатъчно мозък да се радва на погребението на собствената си жена, аз ще го направя. И колкото повече мислех за това, толкова по-щастлив ставах, и ако имаше някакво зрънце мъка или завист, то бе, защото не можех да съм на нейно място, на оная клета мъртва еврейска душица, защото смъртта бе нещо напълно извън възможностите за разбиране на тъп той като мен и бе жалко да се прахосва това върху ония, които знаят всичко за смъртта и изобщо нямат нужда от нея. Аз така се опияних от идеята да умра, че в пиянската си замаяност замълвих на Господ там горе да ме убие тази нощ: убий ме, Господи, искам да разбера какво е. Опитах се доколкото ми позволяваше оглупелият мозък да си представя какво е да предадеш Богу дух, но не се получи. Най-многото, което успях, бе да имитирам предсмъртно хъхрене, но за малко да се задавя, и тогава така се уплаших, че за малко да се насера. Но това не бе смъртта. Това бе просто задавяне. Смъртта повече приличаше на това, което преживяхме в парка – двама души, които вървят рамо до рамо сред мъглата, блъскат се в дървета и храсти и не си разменят нито дума Това бе нещо по-празно от самото име и все пак добро и спокойно, достолепно, ако щеш. Не бе продължение на живота, а скок в тъмата, без възможност за връщане, дори и като прашинка пясък. И това е добро и красиво, казах си аз, защото за какво трябва да се връща човек. Ако опиташ веднъж, опитваш за цял живот – живот или смърт. Както и да падне монетата, така е правилно, стига да не си заложил. Разбира се, грозно е да се задавиш със собствената си слюнка – едва ли има нещо по-противно. А освен това човек не винаги умира от задавяне. Понякога човек предава Богу дух в съня си – мирно и тихо като агънце. Господ идва и те взима в лоното си, както се казва. Както и да е, спираш да дишаш. Пък и защо, по дяволите, на човек му трябва да диша вечно? Всичко, което трябва да се прави безспир, е мъчение. А ние, хората, копелетата нещастни, трябва да се радваме, че някой е измислил начин да се отърваваме. Ние не шикалкавим когато трябва да спим. Прохъркваме една трета от живота си като пияни плъхове. И какво? Това трагично ли е? Ами добре, да кажем три трети пиянски плъши сън. Господи, ако имахме капка разум, щяхме да танцуваме от радост само при мисълта за това! Още утре може да умрем в леглото, без болка, без страдание, ако имахме ум да се възползваме от нашите лекарства. Ние не искаме да умрем, това ни е проблемът. За това е Бог и цялата история горе в безумните ни кофи за боклук. Генерал Иволгин! Това го накара да се разхили... и изтръгна няколко сухи ридания. Със същия успех можех да кажа швейцарско сирене. Но генерал Иволгин значи нещо за него... нещо безумно Швейцарско сирене щеше да е прекалено трезво, прекалено банално. Обаче всичко е швейцарско сирене, включително генерал Иволгин, горкият пияндур. Генерал Иволгин е бил създаден от швейцарското сирене на Достоевски, негова собствена лична марка. Това означава определен вкус, определен етикет. И така хората го разпознават, когато го помиришат, когато го вкусят. Но какво е създало това сирене "Генерал Иволгин"? Защо да питаме, нещо е създало сиренето "Генерал Иволгин", което е X и следователно непознаваемо. А по нататък? По-нататък нищо... абсолютно нищо. Точка – тоест скок в мрака и никакво връщане назад.