Както си свалях панталоните, внезапно си спомних какво ми каза копелето. Погледнах кура си и той изглеждаше невинен, както винаги.
– Само не ми казвай, че си пипнал сифилис – казах аз, като го държах и леко го стиснах, като че ли очаквах да видя как ще цвръкне малко гной. Не, не мислех, че е много вероятно да имам сифилис, просто не бях роден под такава звезда. Трипер, да, това бе възможно. Всеки хваща трипер, рано или късно. Но не и сифилис! Знаех, че искрено би ми го пожелал, ако можеше, за да ми покаже какво означава истинско страдание. Но не можех да се грижа за неговото удовлетворение. Бях се родил тъп, късметлия гой. Прозях се. Всичко бе гадно проклето швейцарско сирене, така че сифилис или не, помислих си аз, ако пусне, ще я тресна още веднъж, и ще приключа за днес. Обаче очевидно тя не бе навита. Склонна бе само да ми обърне задника си. И затова аз просто си лежах с надървен кур, опрян в задника ѝ, и я ебях чрез ментална телепатия. И за Бога, тя явно бе получила съобщението както си спеше дълбоко, защото не бе никакъв проблем да си го вкарам отзад, а освен това не трябваше да я гледам в лицето, което бе огромно облекчение. Помислих си, когато свърших: "Приятелю, всичко е швейцарско сирене и сега можеш да се обърнеш и да захъркаш..."
Струваше ми се че това може да продължи вечно – песнопението за смъртта и секса. На следващата сутрин в офиса се обади жена ми, за да ми каже, че приятелката ѝ Арлин току що е приета в лудница. Бяха приятелки от манастирския пансион в Канада, където и двете бяха учили музика и изкуството на мастурбацията. Бях се запознал лека-полека с цялото паство, включително със сестра Антолина, която носеше бандаж за херния и която очевидно бе висша жрица на култа към онанизма. Всяка от тях си бе падала по сестра Антолина по едно или друго време. А Арлин, с мутрата си като шоколадов еклер, не бе първата от групичката, която бе влязла в лудница. Не казвам, че мастурбацията ги бе довела дотам, но със сигурност атмосферата в манастира бе оказала своето влияние. Те всички бяха развалени в зародиш.
Преди да превали следобеда, се появи моят стар приятел Макгрегър. Той пристигна мрачен както винаги и хленчещ за неволите на старостта, макар че едва бе минал трийсетте. Когато му казах за Арлин, като че ли се пооживи. Каза, че винаги е смятал, че нещо не е в ред. Защо? Защото, когато една вечер напънал, започнала истерично да плаче. И не било толкова истерията, колкото нещата, които говорела. Казала, че е прегрешила пред Светия Дух и затова трябвало да прекара живота си във въздържание. Спомняйки си случката, започна да се смее по характерния си безрадостен начин.
– Казах ѝ, добре, не трябва да го правиш, ако не искаш... Просто го подръж в ръка. Господи, като ѝ казах това, тя щеше да откачи. Каза, че се опитвам да омърся невинността ѝ, така го каза. И в същото време го хвана и така го стисна, че щях да припадна. А на всичкото отгоре плачеше през цялото време. И като я слушах как опява за Светия Дух и за своята "невинност", спомних си за тебе, какво ми каза веднъж, и я зашлевих здраво по лицето. Проработи като магия. След малко се успокои, остави ме да си го вкарам и тогава се почна големият майтап. Слушай, ебал ли си някога луда жена? Истинско изживяване. На мига, в който й го вкарах, започна да мели като картечница. Не мога точно да ти го опиша, но бе все едно не знаеше, че я чукам. Не знам дали ти се е случвало докато го правите, жената да яде ябълка... Ами може да си представиш как се чувства човек. Това бе хиляда пъти по-лошо. Така се изнервих, че си помислих, че сигурно и аз не съм в ред.