А сега ще ти кажа нещо, на което може и да не повярваш, обаче е истина. Знаеш ли какво направи, когато свършихме? Прегърна ме и ми благодари... И чакай, това не е всичко. След това стана от леглото, коленичи и горещо се замоли Богу за спасението на душата ми. Ужас, помня го съвсем ясно: "Моля те направи Мак по-добър християнин", говореше тя. А аз лежах с полуспаднал кур и я слушах. Не знаех сънувам ли, к'во става. "Направи Мак по-добър християнин!" К'во ще кажеш, а?
– Какво ще правиш тази вечер? – добави той , жизнерадостно.
– Нищо особено – отговорих аз.
– Ами тогава ела с мен, искам да те запозная с една жена... Пола, забърсах я преди няколко вечери в "Роузлънд". Не е луда, просто е нимфоманка. Искам да те видя как танцуваш с нея. Ще е страхотен кеф само да те гледам. Ако не се изпразниш в гащите, когато онази почне да се върти, значи съм тъпо копеле. Хайде, тръгвай си. Какъв смисъл има да седиш и да пърдиш на това място?
Имахме много време, докато отидем в "Роузлънд" и затова влязохме в една дупка на Седмо авеню. Преди войната това бе френски вертеп. А сега – заведение, в което продаваха контрабанден алкохол, собственост на двама макаронаджии. До вратата имаше малък бар, а в дъното – малка стаичка, посипана с дървени трици, и джубокс. Идеята бе да пием едно-две и след това да ядем. Това бе идеята. Обаче, доколкото го познавах, изобщо не бях сигурен, че ще идем в "Роузлънд" заедно. Ако се появеше жена, по която си пада – а за това тя не трябваше да е нито красива, нито да е млада и здрава – знаех, че ще ме изостави в критичния момент и ще офейка. Единственото нещо, което ме интересуваше когато бях с него, е да знам, че има достатъчно пари да плати пиенето, което поръчва. И, разбира се не го изпускам от очи докато не плати всичко.
Първите едно-две винаги го потапяха в спомени. Спомени за путки, да не си помислите друго. Спомените му ми напомниха за една история, която веднъж ми разказа и която ми направи незаличимо впечатление. За един шотландец на смъртното му легло. Точно преди да умре, съпругата му, виждайки, че се мъчи да каже нещо, се навежда грижовно над него и казва:
– Джок, какво искаш да кажеш. Джок?
А Джок със сетни сили се надига едва-едва и казва:
– Просто путки... путки... путки.
Това бе винаги темата, с която се почваха и с която свършваха разговорите ни с Макгрегър. Това бе неговият начин да каже – безсмислие. Лайтмотивът бяха болестите, защото между ебните, така да се каже, той си пръскаше главата от притеснение или по-скоро пръскаше главата на кура си. Най-естественото нещо на света бе за него да каже на края на вечерта:
– Ела горе за минутка, искам да ти покажа кура си.
Тъй като си го вадеше, разглеждаше, миеше и търкаше по дузина пъти на ден, курът му, естествено, винаги бе подут и възпален. Непрекъснато ходеше на доктор да си го преглежда.
А докторът, просто за да го успокои, често му даваше кутийка мехлем и му казваше да не пие толкова много. Това обаче не приключваше въпроса, защото той ми казваше:
– Ако мехлемът е ефикасен, защо трябва да спирам пиенето?
Или:
– Ако спра съвсем пиенето, мислиш ли, че има смисъл да използвам мехлема?
Разбира се, каквото и да го посъветвах, влизаше през едното ухо и излизаше през другото. Той трябваше да се тревожи за нещо, а пенисът безсъмнено бе добър повод за тревоги. Понякога се тревожеше за скалпа си. Той имаше пърхот като почти всички останали, и когато курът му бе в добро състояние, го забравяше и се притесняваше за косата си. Или за гърдите си. В момента, в който се сетеше за гърдите си, започваше да кашля. Страхотна кашлица! Като че ли бе в последната фаза на туберкулозата. А когато преследваше някоя жена, бе нервен и раздразнителен като котка. Не можеше да я прасне достатъчно бързо. В мига когато я имаше се чудеше как да се отърве от нея. На всички нещо им куцаше, обикновено някаква дреболия, която му убиваше желанието.
Той ми разказваше всичко това, докато седяхме в полуздрача на стаичката в дъното. След като изпи две, той, както винаги, стана за да иде до тоалетната, а по път пусна една монета в джубокса, тя започна да дрънка, той се надигна и като посочи към чашите, каза:
– Поръчай по още едно.
Като се върна от тоалетната, изглеждаше необичайно самодоволен, дали защото бе облекчил мехура си, или защото в коридора бе срещнал някое момиче, не знам. Както и да е, седна, двамата се заехме с пиенето и той подхвана друга тема – сега съвсем сдържан и спокоен, почти като философ.