– Знаеш ли, Хенри, вече сме на възраст. Ти и аз не трябва така да прахосваме времето си. Ако изобщо ще правим нещо в този живот, вече е крайно време...
Не бях слушал тази песен от години и знаех какъв ще бъде финалът. Това бе просто малка скоба, докато той бавно ог леждаше помещението, за да реши коя от всичките хубавици има най-малко пиянски вид. Докато разискваше жалкия провал на нашия живот, краката му танцуваха, а очите му светваха все повече и повече. Щеше да стане както винаги ставаше, тъкмо когато казваше:
– Да вземем Уудръф например. Той никога няма да се издигне, защото се е родил подло, нещастно копеле... – тъкмо в такъв момент, както казах, някоя пияна крава, която минава край нашата маса, щеше да му хване окото и без да направи каквато и да е пауза той щеше да прекъсне монолога си и да каже:
– Здрасти, мила. Защо не седнеш при нас да пийнеш нещо?
И тъй като такива впиянчени кучки никога не се мъкнат сами, а винаги на двойки, тя оттоваря:
– Що не? Нали мога да извикам и приятелката си?
А Макгрегър, като че ли е най-галантният тип на света, казва:
– Разбира се, ще ли питане? Тя как се казва?
Тогава, като ме дърпа за ръкава, той се навежда и прошепва:
– Ей, не ми се сърди, чуваш ли? Ще ги почерпим по едно и ще ги разкараме!
А както винаги се случваше, едно питие водеше към друго, сметката растеше, а той не виждаше защо трябва да прахосва парите си за два боклука и затова ти излез пръв, Хенри, направи се, че трябва да купиш някакво лекарство, а аз ще те последвам след няколко минути..,, но ме чакай, копеле гадно. Не ме изоставяй, както направи последния път. И както винаги правех когато се озовях навън, краката ми с все сила ме понесоха надалеч, като се смеех вътрешно и благодарях на щастливата си звезда, че така лесно се отървах от него. Като се има предвид колко бях изкъркал, нямаше особено значение накъде вървя. Бродуей бе осветен безумно, както винаги, а тълпата бе гъста като петмез. Просто се хвърли в нея като мравка и се остави да те избутат. Всички го правеха, някои си имаха причини, а други просто така. Цялото блъскане и движение представляваше дейна суетня, успех, напредък. Спри и огледай обувките или изчанчените ризи, новите есенни пардесюта, сватбени пръстени по деветдесет и осем цента парчето. На всяка пряка – магазин за хранителни стоки.
Всеки път когато попаднех на тази улица, около времето за вечеря ме обхващаше едно трескаво чувство на очакване. Участък само от няколко преки, от "Таймс Скуеър" до Петнайсета улица, и когато човек каже Бродуей това е всичко, което наистина се има предвид, а то е нищо, просто кокоша пътечка, и то скапана, но в седем вечерта, когато всеки се е впуснал в търсене на свободна маса, във въздуха се носи нещо като електрически пукот, косата ти се изправя като гора ог антени и ако си отворен, не само усещаш всяка искра и пробяясък, но и те обхваща статистически бяс, quid pro quo[8] на взаимодействащите си, промеждутъчни, ектоплазмени количества от тела, които се реят из пространството като звездите в състава на Млечния път, само че това е Веселият Бял Път, върхът на света без покрив отгоре, а под краката ти няма нито пукнатина, нито дупка, за да пропаднеш и да кажеш, че е лъжа. Тази абсолютна обезличеиост те довежда до състояние на горещ човешки делириум и ти хукваш напред като сляпа кобила и мърдаш делириумните си уши. Всички са така напълно, така дяволски не на себе си, че ти автоматически се превръщаш в олицетворение на целия човешки род, стискаш хиляди човешки ръце, бърбориш на хиляди човешки езици, ругаеш, възхваляваш, свиркаш, тананикаш, монологизираш, ораторстваш, жестикулираш, уринираш, оплодяваш, придумваш, крънкаш, хленчеш, търгуваш, сводничиш, мяукаш и така нататък и така нататък. Ти си всички мъже, които изпълняват заветите на Мойсей, а освен това си жена, която си купува шапка, клетка за птици, или просто капан за мишки. Можеш да чакаш в засада зад витрина, като четиринайсеткаратов златен пръстен, или да се катериш по стената на сграда като човека-муха, но нищо не може да спре процесията, нито чадърите, хвърчащи със светкавична скорост, нито двуетажните моржове, които спокойно маршируват към мидените плажове. Бродуей, както го виждам сега и както съм го виждал двайсет и пет години, е сборище, заченато от свети Тома Аквински още когато е бил в утробата на майка си. Първоначално е било създадено за ползване само от змии и гущери, от краставата жаба и червеноглавата чапла, но когато великата испанска Армада била потопена, човешкият род изпълзял от корабчето, измъкнал се и създал чрез някакъв мръсен, отвратителен гърч и въртене путкоподобната цепка, която върви от "Батъри" на юг през игрищата за голф, към север през мъртвия и червив център на остров Манхатън. От "Таймс Скуеър" до Петдесета улица всичко, което свети Тома Аквински е забравил да включи в своя magnum opus, го има тук, което освен всичко друго значи: хамбургери, копчета за ръкавели, пудели, джубоксове, сиви бомбета, ленти за пишеща машина, пили за нокти, градски тоалетни, дамски превръзки, ментови бонбони, билярдни топки, кълцан лук, смачкани салфетки, канали, дъвки, мотоциклети с кош, целофан, жици, електромагнити, конски мехлем, сироп за кашлица и онова котешко коравосърдечие на истерично надарения евнух, който крачи към сладкарничката с рязана пушка между краката. Атмосферата преди вечеря, уханието на пачули, топлата пехбленда, зареденото електричество, захаросаната пот и напудрената урина докарват човек до трескав делириум от очакване. Христос няма повече да идва на земята, нито ще има блюстител на закона, нито ще престанат убийствата, нито кражбите, нито изнасилванията и все пак... и все пак човек очаква нещо, нещо ужасно прекрасно и абсурдно, може би студен омар с майонеза, сервиран гратис, може би изобретение като електрическата светлина, като телевизията, само че по-пагубно, по-душеразкъсващо, невъобразимо изобретение, което ще донесе разтърсващо спокойствие и празнота, не спокойствието и празнотата на смъртта, а живот, за какъвто мечтаеха монасите, живот, за който все още мечтаят в Хималаите, в Тибет, в Лахор, на Алеутските острови, в Полинезия, на Великденските острови, мечтата на хората отпреди потопа, от преди да бъде написано своето писание, мечтата на пещерните хора и човекоядците, на онези двуполовите и късоопашатите, на онези, за които се казва, че са луди и не могат да се защитават, защото онези, които не са луди, имат числено превъзходство. Ледена енергия, затворена от лукави диваци, а след това освободена като взривна ракета, колелата изобретателно вколелени, за да се създаде илюзията за сила и скорост, някои за мощ, други за светлина, някои за движение, думи, телеграфирани от маниаци и монтирани като изкуствени зъби, съвършени и отблъскващи като прокажени, предразполагащо, меко, лепкаво, безсмислено движение, вертикално, хоризонтално, въртеливо, между стени и през стени, за удоволствие, за далавера, за престъпление, за секс. Всичката светлина, всичкото движение, всичката сила е обезличено зачената, поглъщана, генерирана и разпространявана през задръстена путкоподобна цепка, предназначена да смайва и да вдъхва страхопочитание сред диваците, селяндурите, чужденците, но никой не се смайва, нито изпитва страхопочитание, един е гладен, друг е развратен, всички са досущ еднакви и по нищо не се различават от диваците, селяците, чужденците, освен по парцалите, вехториите, сапунката на мислите, триците на мозъка. В същата путкоцепка, впримчени и незаслепени, преди мен са влизали милиони, един от тях Блез Сандрар, който след това отлетя за луната, а след това обратно на земята и нагоре по Ориноко, олицетворение на човека-дивак, но всъщност трезвомислещ, макар и вече неуязвим, безсмъртен, едно великолепно поетическо туловище, посветено на архипелага на безсънието. От онези, завладените от треската, малко се излюпиха, сред тях и аз, все още неизлюпен, но податлив и опетнен, познаващ с кротка ярост скуката на безспирното бродене и движение. Преди вечеря процепите и пролуките небесна светлина нежно се процеждат през ограничения сив купол, блудните полусфери, обсипани със спори, като сини яйчни ядра, коагулиращи, разклоняващи се, в едната кошница – омари, в другата – кълновете на един антисептично личен и абсолютен свят. От каналите: сиви от подземния живот, хората от бъдещия свят, омазани с лайна, леденото електричество ги ръфа като плъх, денят е свършен и мракът настъпва като хладните, освежителни сенки на клоаките. Като омекнал кур, изхлузващ се от разгорещена путка, аз, все още неизлюпеният, с няколко преждевременни гърча, но иначе нито мъртъв, нито достатъчно мек, или иначе освободен се от спермата и политнал ad astra
8
quid pro quo (дат.) – приемам погрешно даден обект за сроден нему друг обект (Бел. ред.)