Спомням си, че започна твърде много да ме е грижа за всичко чак когато за пръв път се влюбих. Тогава това някак се разви. Но и тогава не ме бе много-много грижа. Ако наистина бе така, нямаше сега да съм тук и да пиша за това. Щях да съм умрял от разбито сърце или да се обеся. Вреден опит, защото ме научи как се живее с една лъжа. Научи ме да се усмихвам когато не ми се усмихва, да работя без да вярвам в труда, да живея без да имам причина да продължавам да живея. Дори когато я забравих, продължих да карам по най-лекия начин – правех неща, в които не вярвах.
От самото начало бе хаос, както вече казах. Но понякога стигах толкова близо до центъра, до самото сърце на бъркотията, че се чудя как нещата около мен не експлодираха.
Обичайно е за всичко да се обвинява войната. А аз казвам, че войната нямаше нищо общо с мен, с моя живот. Когато другите си бяха намерили топли служби, аз сменях една отвратителна работа с друга. И все не можех да вържа двата края. Почти толкова бързо, колкото ме наемаха на работа, ме уволняваха. Бях много интелигентен, но внушавах недоверие. Където и да отидех, сеех раздор – и не защото бях твърде идеалистично настроен, а защото бях като прожектор, излагащ на показ глупостта и безсмислието на всичко. Освен това не бях добър дупедавец. А това без съмнение си личеше. Когато търсех работа, хората веднага познаваха, че всъщност изобщо не ми пука дали ще я получа или не. И разбира се, обикновено не ме наемаха. Но след време самото търсене на работа се превърна в дейност, забавление, така да се каже. Отивах и питах за каквото и да е. Начин да убиваш времето, не по-лош според мен от самата работа. Сам си бях шеф и сам си определях работното време, но за разлика от другите шефове, си докарвах само на себе си провали и банкрут. Не бях нито корпорация, нито тръст, нито държава, нито федерация или многонационална империя – бях по-скоро Бог.
Това продължи някъде от средата на войната до ... ами, докато един ден не попаднах в капан. Най-накрая дойде денят, в който отчаяно се нуждаех от работа. Трябваше ми. Нямах и минута за губене и реших да приема последната работа на света и да стана куриер. Влязох в бюро "Кадри" на телеграфопощенската компания – на Североамериканската космодемонична телеграфна компания – на смрачаване, готов на всичко за да успея. Тъкмо бях излязъл от градската библиотека и носех подръка няколко дебели книги по икономика и метафизика. За мое огромно изумление работата ми бе отказана.
Човекът, който не ме прие на работа, бе един дребосък, оттоварящ за телефонната централа. Вероятно ме взе за колежанин, макар от молбата ми за постъпване да бе ясно, че отдавна съм завършил училище. В молбата дори се бях окичил с докторска титла от Колумбийския университет. Очевидно това мина незабелязано – или може би онзи мъник, който ми отказа, го прие с подозрение. Бях бесен, още повече че за пръв път в живота си имах хъс да успея. Не само това, ами бях плюл на гордостта си, която в някои особени отношения е бая голяма. Жена ми, естествено, ме взе на мезе. Чупил съм явно надменни стойки, каза тя. Легнах си, като продължих да мисля за това, и с напредването на нощта обидата и ядът ми все повече и повече се усилваха. Фактът, че имах жена и дете, не ме тревожеше толкова. Хората не ти дават работа само защото издържаш семейство, това ми бе пределно ясно. Не, яд ме беше, че ме бяха отхвърлили именно мен, Хенри В. Милър, образован, изключително способен индивид, който бе поискал най-долната служба на света. Това ме изпепели отвътре. Не можах да го превъзмогна. На сутринта станах рано-рано, избръснах се, облякох най-хубавите си дрехи и с бързи крачки се отправих към метрото. Веднага отидох до главните офиси на телеграфопощенската компания... качих се на двайсет и петия етаж или където там се намираха кабинетите на президента и на вицепрезидента. Казах, че искам да говоря с президента. Разбира се, президентът или го нямаше, или бе прекалено зает за да говори с мен, но дали бих имал нещо против да говоря с вицепрезидента или по-скоро с неговия секретар. Срещнах се със секретаря на вицепрезидента, интелигентен, внимателен тип, и му се оплаках. Говорех умело, без да се паля много, но му дадох да разбере, че няма да се отърват от мен така лесно.
Когато вдигна телефона и поиска да говори с генералния директор, помислих си, че това е просто номер – ще ме разтакават насам-натам, докато ми писне. Но още в секундата, когато го чух да говори, промених мнението си. Когато отидох в кабинета на генералния директор, който се намираше в друга сграда в центъра на града, там ме чакаха. Седнах в удобно кожено кресло и приех подадената ми огромна пура. Това лице изглежда веднага прие работата много присърце. Искаше да му разкажа всичко, до най-малката подробност, големите му космати уши бяха наострени, за да улови и най-дребната трошица информация, която би оправдала едно или друго, което се въртеше в главата му. Осъзнах, че по някаква случайност му бях направил услуга. Оставих го да измъкне от мен това, което му изнася, като през цялото време внимавах накъде духа вятъра. А с напредването на разговора забелязвах, че той се разпалваше за още и още. Най-сетне някой проявяваше доверие към мен! Това ми бе достатъчно, за да подхвана една от любимите си стратегии. Защото след толкова години търсене на работа бях станал наистина специалист. Знаех не само какво да не казвам, но също така какво да намекна, какво да загатна. Скоро той извика помощник-генералния директор, за да чуе моята история. Вече знаех каква е историята. Разбрах, че Хайми – "онова малко чифутче", както го наричаше генералният директор – не му е работа да се прави на завеждащ кадри. Хайми си беше превишил правата, това поне бе ясно. Освен това стана ясно, че Хайми е евреин и че евреите не са на почит пред генералния директор, а също и пред господин Туилигър, вицепрезидентът, който бе трън в очите на генералния директор.