Животът се носи край витрината... Аз също, толкова част от живота, колкото и омара, четиринайсеткаратовия пръстен, конския мехлем, но е много трудно да установиш факта, а фактът е, че животът е пратка, придружена от товарителница, това, което избера за ядене, е по-важно от мен самия, ядящия, всеки изяжда другия и впоследствие идва, "изяжда" глаголът, господарят на положението. В акта на изяждането гостоприемникът е осквернен и справедливостта временно е нарушена. Чинията и това, което е върху нея, чрез хищната сила на храносмилателната система приковава вниманието и обединява духа, първо го хипнотизира, а след това бавно го налапва, сдъвква и накрая го усвоява. Духовната част на съществото отмира, изчезва като мръсна пяна, без да остави абсолютно никаква следа или отпечатък от своето пребиваване, изчезва, изчезва по-пълно и по-безвъзвратно от точка в пространството след математическа беседа. Треската, която може още утре да се върне, има толкова отношение към живота, колкото живакът в термометъра към горещината. Треската няма да направи живота горещ, което трябваше да бъде доказано, и така освещава кюфтетата и спагетите. Да дъвчеш заедно с хиляди други, като всяко сдъвкване е убийствен акт, дава необходимия социален статус, от който поглеждаш през прозореца и виждаш, че целият човешки род може да бъде изклан с право, или осакатен, уморен от глад, или измъчван, защото докато дъвчеш самото предимство да седиш на стол както си с дрехите, да си бършеш устата със салфетка, ти дава възможност да разбереш това, което и най-мъдрите хора не са разбрали, а именно, че няма друг възможен живот, а въпросните мъдреци често са презрели използването на стол, дрехи или салфетка. И така хората, припкащи по путкообразната цепка, наречена "Бродуей", всеки ден в определени часове, търсейки това или онова, са склонни да установяват това или онова, което е точно методът на математиците, логиците, физиците, астрономите и разни подобни. Доказателството е фактът, а фактът няма никакъв смисъл освен това, което му се придава от онези, които установяват фактите.
Кюфтетата са изядени, хартиената салфетка небрежно е хвърлена на пода, пооригвам се леко и без да знам защо и накъде, излизам навън сред двайсет и четирикаратовия блясък и се солидаризирам с театрална глутница. Този път скитам по задните улички и следвам слепец с акордеон. От време на време посядам на някоя веранда и слушам ария. В операта музиката няма смисъл. Тук, на улицата тя получава необходимия лек налудничав нюанс, който ѝ придава острота. Жената, която придружава слепеца, държи в ръка тенекиено канче. Той също е част от живота, както тенекиеното канче, както музиката на Верди, както Метрополитън опера. Всички и всичко е част от живота, но когато всичко се събере наедно, това все пак не е животът. А кога става живот, питам се аз, и защо не сега? Слепецът отминава, аз си седя на стълбите на верандата. Кюфтетата бяха скапани, кафето – гадно, маслото – граниво. Всичко, което погледна, е скапано, гадно, граниво. Улицата е като лош дъх. Съседната улица е същата, и съседната, и съседната. На съседния ъгъл слепецът отново спира и изпява "У дома при нашите планини". В джоба си намирам парче дъвка – сдъвквам я. Ей така, за да я сдъвча. Няма нищо по-добро, освен ако не трябва да вземеш решение, което е невъзможно. Стълбите са удобни и никой не ме тормози. Аз съм част от света, от живота, принадлежа му и не му принадлежа.
Седя на верандата около час и блея. Стигам до същите изводи, до които винаги стигам когато остана насаме с мислите си. Или трябва моментално да се прибера вкъщи и да започна да пиша, или да избягам и да започна напълно нов живот. Мисълта да започна книга ме ужасява – толкова много имам да казвам, че не знам откъде и как да започна. Мисълта да избягам и да започна всичко отначало също ме ужасява – тя означава да бачкам като негър, за да мога да връзвам двата края. За човек с моя темперамент светът, бидейки какъвто си е, няма никаква надежда, никакво разрешение. Дори и да мога да напиша книгата, която искам, никой няма да я възприеме – познавам сънародниците си прекалено добре. Дори и да мога да започна всичко наново, защото дълбоко в себе си нямам никакво желание да работя, нито да ставам полезен член на обществото. Седя си и зяпам къщата отсреща. Изглежда не само грозна и безсмислена като всички други къщи на улицата, но вследствие на дългото съзерцание внезапно стана и абсурдна. Идеята да построиш място за подслон по точно този начин ми се струва абсолютно безумно. Самият град ми се струва частица най-висша лудост, всичко в него, канали, транспортни линии, автомати за цигари, вестници. телефони, ченгета, бравите на вратите, приютите, параваните, тоалетната хартия, всичко. Всичко със същия успех може и да го няма и не само че нищо няма да се загуби, ами ще се спечели цяла нова вселена. Вглеждам се в хората, които минават край мен, за да видя дали някой от тях случайно няма да се съгласи с мен. Да предположим, че спра някой от тях и внезапно му задам един прост въпрос: "Защо продължавате да живеете по този начин?" Той вероятно ще извика ченге. Питам се дали някой друг си говори сам на себе си, както аз. Единственият извод, до който стигнах, е, че просто съм различен. А това е една много мрачна тема, откъдето и да я погледнеш. Хенри, думам си, все още си млад, голишарче си и ако им се оставиш да те хванат за топките, ще си пълен идиот, защото си по-добър човек от всички тях, просто трябва да се отърсиш от погрешните си представи относно човечеството. Трябва да осъзнаеш, Хенри, момчето ми, че си имаш работа с главорези, с канибали, само дето са облечени, избръснати, напарфюмирани, но иначе това са си те – главорези, канибали. Най-доброто нещо, което сега можеш да направиш, Хенри, е да отидеш да си купиш шоколадов сладолед и когато седнеш в сладкарницата, отваряй си очите и забрави за човешката съдба, защото все още можеш да си намериш нещо за ебане, и то добро, а едно добро ебане ще освободи съдържанието на ташаците ти и ще остави в устата ти приятен вкус, докато това носи само жажда, пърхот, лош дъх, енцефалит. И както си седя така и се успокоявам, до мен се приближава един тип за да измуфти десет цента, а аз му давам четвърт долар, като си мисля, че ако имах малко повече акъл, щях да си поръчам някъде сочен свински котлет о тези пари, вместо скапаните кюфтета, но каква е разликата, все е храна, а – храната прави енергия, пък енергията движи света. Вместо шоколадовия сладолед, продължавам да вървя и скоро се озовавам точно там, където през цялото време възнамерявах да ида, а именно пред гишето за билети на "Роузлънд". А сега, Хенри, казвам си аз, ако имаш малко повече късмет, твоят стар приятел Макгрегър ще бъде тук и първо ще ти вдигне страшен скандал, задето си избягал, а след това ще ти даде назаем пет долара, и ако си задържиш дъха докато се катериш по стълбите, може би ще видиш и нимфоманката, а ще получиш и едно бързо ебане. Влез съвсем спокойно, Хенри, и дръж очите си отворени!