Стоя потънал до колене в лава, а очите ми са замъглени от сперма: Дж.П. Морганана невъзмутимо си бърше гъза, докато момичетата щракат по телефонната централа, докато биячите с маркучите изтръгват показания, докато приятелят ми Макгрегър маха микробите от кура си, маже го и си го гледа под микроскоп. Всички са уловени със свалени гащи, включително стриптизьорките, които не носят гащи, не носят бради или мустаци, а само малко парченце плат, за да покрият искрящите си малки путки. Сестра Антолина лежи в манастирското легло, червата ѝ са пристегнати, ръцете ѝ са на хълбоците, очаква Възкресението, чака, чака живот без херния, без съвкупление, без грях, без зло, междувременно гризе няколко кучешки бисквити, една чушка, специални маслини, малко пача. Еврейчетата в Ист Сайд, в Харлем, в Бронкс, Карнази, Браунсвил отварят и затварят вратите на мазетата, измъкват ръце и крака, включват машината за колбаси, задръстват канализацията, работят като вихрушка за пари в брой и ако изпискаш, излизаш от играта. С хиляда и сто билета в джоба и ролс ройс, който ме чака долу, можех да прекарам ужасно, фантастично, готино, да наеба всички, всяка и всеки съответно, независимо от възраст, пол, раса, религия, националност, род и възпитание. Няма разрешение за човек като мен, аз, бидейки такъв, какъвто съм, и светът, бидейки такъв, какъвто е. Светът е разделен на три части, две от които са кюфтета и спагети, а другата – огромен сифилитичен шанкър. Надменната, с фигурата като статуя, вероятно се ебе курвенски, нещо като con anonym[10], обвит с варак и метално фолио. Отвъд отчаянието и разочарованието винаги присъства отсъствието на по-лоши неща и възнаграждението на скуката. Нищо не е по-гадно и празно от развихрила се веселба, щракната от механичното око на механична епоха, живот, съзрял в черна кутия, негатив, опръскан с киселина и родил моментния образ на нищото. В най-крайния момент на това ефимерно нищо пристига моят приятел Макгрегър и застава до мен, а с него е онази, за която ми разказа, нимфоманката на име Пола. Тя притежава отпуснатата наперена осанка на коварния секс, всичките ѝ движения струят от слабините, винаги балансирани, винаги готови да потекат, да се увиват, да се гърчат, да сграбчват, очите шарят, пръстите на краката потрепват и премигват, плътта е развълнувана като повърхността на езеро, набраздено от бриз. Това е въплъщение на сексуалната халюцинация, русалката, гърчеща се в ръцете на маниак. Наблюдавам ги, докато те двамата се движат на спазми сантиметър по сантиметър по дансинга. Движат се като разгонващ се октопод. Между провисналите пипала музиката просветва и блести, ту изригва във фонтан от сперма и розова вода, ту отново се превръща в мазна струя, в надървена колона без крака, отново се срива като тебешир, а горната част на крака продължава да фосфоресцира – зебра, застанала сред езеро покрито с ружи, единият крак на ивици, другият – излят от метал. Златен ружен октопод с гумени панти и лети подкови, сексът му премахнат и вързан на възел. На морското дъно омарите играят свети Битово хоро, някои с тетанус, други с много гъвкави колена. Музиката е поръсена с отрова за плъхове, с отровата на гърмяща змия, със зловонния дъх на гардения, с храчките на свещения як, с пичата пот на мускусния воден плъх, със захаросаната носталгия на прокажените. Музиката е диария, езеро от бензин, затлачено от хлебарки и престояла конска пикня. Лигавите ноти са пяната и слюнките на епилептик, нощната пот на развратен негър, шибан от евреин. Цяла Америка е в мундщука на тромбона, онова жаловито, отчаяно мучене на гангренясали морски крави, настанени в Пойнт Лома, Поутъкег, нос Хатерас, Лабрадор. Канарси и междинни точки на света. Октоподът танцува като гумен хуй – румбата на Спьотен Дьовил inedit[11]. Лаура, нимфоманката, танцува румба, сексът ѝ е олющен и завит като кравешка опашка. В корема на тромбона се намира американската душа и пърди, та ѝ се къса щастливото сърце. Нищо не се прахосва, дори и най-мъничката частица пръдня. Сред златната градинскоружена мечта за щастие, сред танца на прокисналата пикня и бензин, великата душа на американския континент галопира като октопод, всички платна са вдигнати, шлюзовете са отворени, машината фучи като динамо. Великата динамична душа е уловена в щракването на обектива, в жегата на разгонения си бяс, безкръвна като риба, хлъзгава като слуз – душа на народи, чифтосващи се на дъното на морето, опулени от копнеж, изтерзани от похот. Танц на съботна нощ, пъпеши, които гният в кофата за боклук, на пресни зелени сополи и лепкави мазила за нежните части. Танц на монетните автомати и на чудовищата, които са ги изобретили. Танц на натлаците и плужеците, които ги използват. Танц на блекджека и на гадовете, които правят на пихтия, на медузна пихтия мозъците на хората. Танц на електромагнитния свят, на искрата, която обезискря, нежното мъркане на съвършен механизъм, скоростното състезание върху грамофонен диск, доларът по номинална стойност и горите – мъртви и обезобразени. Съботната нощ на кухия танц на душата, всеки скоклив чекрък – функционален елемент в свети Битовото хоро на съня на тенията. JIaypa, нимфоманката, вири путката си, сладките ѝ розовоцветни устни са нахапани от сачмени зъбци, гъзът ѝ е като крушка във фасонга. Сантиметър по сантиметър, милиметър по милиметър разнасят насам-натам съвкупляващия се труп. А след това – прас! Все едно някой дръпва шалтера, музиката спира, а със спирането танцуващите се разделят, ръцете и краката им са цели и невредими, като листенца чай, които потъват към дъното на чашата. Сега въздухът е посинял от думи, бавен съсък като на риба в тиган. Плявата на празната душа се издига като маймунски брътвеж към най-горните клони на дърветата. Въздухът е посинял от думи, които преминават през вентилаторите и се връщат обратно в съня, през разядени комини и кюнци. Той е бързокрил като антилопа, раиран като зебра, ту лежи кротко като мекотело, ту плюе огън и жупел. Лаура, нимфоманката, студена като статуя, атрибутите ѝ са изядени, косата ѝ е музикално възторгната. На границата на съня Лаура стои с безмълвни устни, думите ѝ се стелят като цветен прашец сред мъгла. JIaypa на Петрарка, седнала в такси, всяка дума кънти в касовия апарат, после я стерилизира, после ѝ обгарят раната за да спре кръвта. JIaypa – драконът, направен изцяло от азбест, крачи към огнената клада, устата ѝ е пълна със смола. Думата на устните ѝ е – страхотно. Силно надиплените устни на морска раковина, устните на JIaypa, устните на загубената любов на Уран. Всичко плува към сенките през спусналата се мъгла. Последни мърморещи остатъци от раковинените устни, които се свличат от Лабрадорския бряг, просмукват се на изток в едно с тинестите наноси и се разливат към звездите в дрейфа на йода. Изчезналата Лаура, последна от рода Петрарка, бавно се губи на границата на съня. Не е сив света, а помътнял и без блясък, лекия бамбуков сън на охранената невинност.