И това, насред черната обезумяла празнота в дълбините на нищото оставя мрачното чувство на наситено униние, доста подобно на горния ръб на отчаянието, което е просто веселата, млада ларва на изящното, скъсване на смъртта е живота. От този обърнат рог на екстаза животът отново ще се издигне в прозаична небостъргаческа възвишеност, ще ме повлече за косата и зъбите, бъкащ от виеща празна радост, а размърдалият се зародиш на неродената ларва на смъртта ще лежи и чака гниенето и разложението.
В неделя сутринта ме събужда телефонът. Моят приятел Макси Шнадиг ми съобщава за смъртта на нашия приятел Люк Ролстън. Макси говори с един наистина опечален тон, което ме подразва. Казва, че Люк бил наистина страхотен човек. Това също ми прозвуча фалшиво, защото, макар Люк горе-долу да си го биваше, определено не бе страхотен човек. Люк си бе педераст по душа, а когато го опознах по-отблизо, ужасен досадник. Казах това на Макси по телефона. По тона, с който ми отговори, разбрах, че не му е приятно. Каза, че Люк винаги ми е бил приятел. Това си бе истина, но не бе достатъчно. Истината бе, че аз всъщност се радвах, задето Люк е хвърлил топа в подходящ момент, това означаваше, че мога да забравя за стоте и петдесет долара, които му дължа. Всъщност, като затворих слушалката, се почувствах весел. Ужасно облекчение е да не трябва да плащаш дълг. Що се отнася до кончината на Люк, тя ни най-малко не ме тревожеше. Напротив, щеше да ми даде възможност да посетя сестра му
Лоти, където отдавна исках да се включа, но все не ми се отдаваше сгоден случай. Сега си представях как отивам там някъде по обяд и ѝ предавам съболезнованията си. Мъжът ѝ ще е на работа и няма какво да попречи. Представях си как я прегръщам и я успокоявам. Няма нищо, което може да се сравни с това да се занимаваш с жена, когато страда. Виждах я как си отваря широко очите – тя имаше красиви, големи, сиви очи – докато я бутам към дивана. Тя беше от онези жени, които ще ти пуснат, докато се преструват, че разговаряте за музика или нещо подобно. Не обичаше голата реалност, голите факти, така да се каже. Същевременно щеше да запази достатъчно присъствие на духа, за да подпъхне пешкир под себе си, за да не изцапаме дивана. Познавах я до дъното на душата ѝ, знаех, че сега бе най-сгодният момент да я имам, сега, когато преживяваше дребна емоционална треска заради милия мъртъв Люк, когото между другото тя много-много не тачеше. За нещастие бе неделя и съпругът със сигурност щеше да си е вкъщи. Отново си легнах и мислих първо за Люк и всичко, което бе направил за мен, а след това за нея, за Лоти. Лоти Сомърс бе името ѝ – винаги съм смятал, че е красиво име. Подхождаше ѝ съвършено. Люк ходеше изправен като бастун, имаше аскетично лице и беше без грешка. Тя бе пълна противоположност – мека, закръглена, говореше провлачено, галеше думите, движеше се лениво, ефективно използваше очите си. Човек никога не би предположил, че са брат и сестра. Така се възбудих, мислейки си за нея, че се опитах да оправя жена си. Но тази жалка копелдачка с пуританските си комплекси, се престори на потресена от новината. Люк ѝ бе симпатичен. Не би казала, че е страхотен човек, защото това не ѝ бе присъщо, но настояваше, че бил искрен, верен, истински приятел и т, н. Аз имах толкова верни, искрени, истински приятели, че всичко това ми прозвуча адски тъпо. Накрая стигнахме до толкова разгорещен спор, че тя изпадна в истерия и се разрева – в леглото, плюс това. От това аз огладнях. Струваше ми се чудовищно да се плаче преди закуска. Слязох долу и си приготвих фантастична закуска и докато я унищожавах се смеех вътрешно на Люк, на стоте и петдесет долара, които смъртта му бе изтрила от списъка, на Лоти и начина, по който ще ме погледне, когато дойде момента... и най-накрая, а това бе и най-абсурдното от всичко, си помислих за Макси,