Споделих идеята си с Кърли. Той така сърдечно се разсмя, че му потекоха сълзи. Което, впрочем, допълнително ме убеди, че ще е по-сигурно да оставя Кърли долу, докато извършвам операцията. Както и да е, решението бе взето.
Тъкмо бяха седнали да вечерят, когато влязох, изглеждах толкова тъжен, колкото изобщо бе възможно. Макси бе там и почти се шашна от внезапното ми появяване. Лоти вече си бе тръгнала. Това ми помогна да удържа печалния поглед. Помолих да ме оставят сам с Люк за малко, но Макси настоя да ме придружи. Представям си какво облекчение изпитаха другите, тъй като цял следобед бяха въвеждали опечалените при починалия. И каквито си бяха добри германци, не им бе приятно, дето съм им прекъснал вечерята. Докато гледах Люк с онзи тъжен поглед, който бях усвоил, осъзнах, че очите на Макси въпросително са впити в мен. Вдигнах глава и му хвърлих обичайната си усмивка. Това никак не го смути.
– Виж сега, Макси – казах аз, – сигурен ли си, че не могат да ни чуят?
Той изглеждаше още по-слисан ѝ тъжен, но кимна утвърдително.
– Ами положението е такова... Дойдох тук, за да те видя... За да заема няколко долара. Знам, че звучи отвратително, обаче представи си колко съм го закъсал, за да направя такова нещо.
Докато приказвах, той мрачно клатеше глава, устните му приеха формата на голямо О, като че ли се опитваше да изгони духовете.
– Слушай, Макси – продължих аз припряно, като се стараех гласът ми да бъде тих и тъжен – сега не е време за проповеди. Ако искаш да ми помогнеш, дай ми назаем десет долара, сега, веднага... пъхни ги в ръката ми още тук, докато гледам Люк. Знаеш ли, Люк всъщност ми беше симпатичен. Изобщо не мисля всичко онова, което надрънках по телефона. Просто ме Хвана в лош момент. Жена ми си скубеше косата. В ужасно положение сме, Макси, и разчитам на теб да направиш нещо. Ако можеш, ела с мен и ще ти разкажа всичко...
Макси, както и предполагах, не можеше да дойде с мен. Не можеше и да си помисли да ги изостави в такъв момент...
– Добре, хайде, дай ми ги – казах почти свирепо. – Утре всичко ще ти обясня. Ще обядваме някъде заедно.
– Виж сега, Хенри – казва Макси, като бърничка в джоба си, притеснен от мисълта, че могат да го заловят с портфейл а в ръка в такъв момент – слушай, нямам нищо против да ти 4 дам пари, но не можа ли да измислиш друг начин да ме намериш? Не заради Люк... просто – той започна да ъка и хъка, не знаейки всъщност какво иска да каже.
– За Бога – прошепнах аз, като се наведох още по-близо, до Люк, така че, ако някой случайно влезе, и през ум да не ъ може да му мине какво става, – за Бога, сега не е време да спорим... Дай парите и да приключваме... Ужасно съм закъсал, чуваш ли?
Макси бе толкова объркан и притеснен, че не можеше да измъкне банкнота, без да извади портфейла си. Наведен почтително над ковчега, аз дръпнах най-горната банкнота от портфейла, който стърчеше от джоба му. Не можех да знам дали бе долар или десетачка. Не я погледнах, а я прибрах колкото се може по-бързо и се изправих. После хванах Макси подръка и го поведох към кухнята, където семейството мрачно, но с апетит похапваше. Поканиха ме да остана да вечерям и бе неудобно да откажа, но аз отказах колкото се може по-любезно и изчезнах, лицето ми потрепваше от едва сдържания истеричен смях.
На ъгъла до една улична лампа ме чакаше Кърли. Вече не можех да се сдържам. Хванах Кърли за ръкава и като го повлякох надолу по улицата, избухнах в смях, смях се, както рядко съм се смял през живота си. Мислех си, че никога няма да свърши. Всеки път, когато отворех уста, за да разкажа случката, получавах нов пристъп. Накрая се уплаших. Помислих си, че може би наистина ще умра от смях. След като успях да се поуспокоя, посред дълго мълчание, Кърли внезапно казва:
– Взе ли?
Това доведе до нов пристъп на смях, още по-неистов отпреди. Трябваше да се наведа над един парапет и да се хвана за корема. Усещах ужасна болка в корема, но все пак приятна.
Това, което ми донесе най-голямо облекчение, бе видът на банкнотата, която бях щипнал от портфейла на Макси. Двайсет и пет доларова банкнота! Веднага ме отрезви. И същевременно леко ме вбеси. Вбесих се, като си помислих, че в джоба на този идиот Макси имаше още банкноти, още двайсетачки, още десетачки, още по пет. Ако бе си тръгнал с мен, както му предложих, и ако бях видял добре този портфейл, нямаше да имам никакви угризения да го натисна. Не знам защо, но това ме вбеси. Първата ми мисъл бе да се отърва от Кърли, колкото се може по-бързо, пет долара щяха да го оправят, а след това щях славно да се веселя. Това, което особено много исках, бе да срещна някоя долна, мръсна путка, без капка благоприличие. Къде да намеря такава... точно такава? Добре, първо да се отърва от Кърли. Кърли, разбира се, е оскърбен. Той се е надявал да остане с мен. Преструва се, че не иска петте долара, но когато вижда как понечвам да си ги прибера, бързо ги прибира.