Отново е нощ, невероятно пустата, студена, механична нюйоркска нощ, в която няма мир, няма убежище, няма близост. Огромната, замръзнала самота на милионнонога тълпа, студеният, непотребен електрически блясък, завладяваща та безсмисленост на съвършенството на жената, която чрез съвършенството е пресякла границата на пола и се е превърнала в отрицателен знак, минала е в червеното, като електричеството, като неутралната енергия на мъжкото, като планети без астрологични аспекти, като програмите за мир, като любов по радиото. Да имаш пари в джоба посред бяла неутрална енергия, да крачиш безцелно и безплодно през яркия блясък на баданосаните улици, да мислиш на глас сам, на ръба на лудостта, да бъдеш в град, във велик град, да бъдеш в последния миг на времето в най-огромния град на света и да не се чувстваш част от него, да се превърнеш в град, в свят от мъртъв камък, в пуста светлина, в неразбираемо движение, в немислими и неизчислими неща, в скритото съвършенство на всичко що е минус. Да вървиш с пари през нощната тълпа, защитен от парѝте, приспиван от парѝте, оглупял от парѝ, самата тълпа е парѝ, дъхът – парѝ, нито един, дори и най-незначителен предмет никъде, само парѝ, парѝ, парѝ навсякъде и все пак недостатъчно, а после без парѝ или малко парѝ, или по-малко парѝ, или повече парѝ, но парѝ, винаги парѝ, и ако имаш парѝ или ако нямаш парѝ, само парѝте имат значение и парѝте правят парѝ, но какво кара парѝте да правят парѝ?
Отново танцувалната зала, ритъмът на парите, любовта, която идва по радиото, безличното, безкрило докосване на тълпата. Отчаяние, което достига до подметките на обувките, скука, безнадеждност. Сред най-висшето механично съвършенство да танцуваш без радост, да бъдеш така безнадеждно сам, да бъдеш почти нечовек, защото си човек. Ако имаше живот на луната, какво друго по-съвършено, безрадостно свидетелство за него може да има от това? Да отпътуваш далеч от слънцето, означава да стигнеш мразовитата видиотеност на луната, тогава сме стигнали до нашата цел и животът не е нищо друго освен студената, лунна жар на слънцето. Това е танцът на леденостудения живот в кухината на атома и колкото повече танцуваме, толкова по-студено става.
И така танцуваме в ледения, безумен ритъм, в къси вълни и дълги вълни, танц отвътре в чашата на нищото, всеки сантиметър похот се прехвърля в долари и центове. Прехвърчаме от едно съвършено женско създание на друго, търсейки уязвимия дефект, но те са безупречни и непроницаеми в перфектна та си лунна последователност. Това е ледената бяла девственост на логиката на любовта, мрежата на прилива и отлива, периферията на абсолютната празнота. И в тази периферия на девствената логика на съвършенството аз танцувам духовния танц на бялото отчаяние, последният бял човек, дърпат спусъка на последното чувство, горилата на безнадеждността, която се бие в гърдите с безупречни, облечени в ръкавици лапи. Аз съм горилата, която усеща как крилата ѝ растат, главозамаяната горила, застанала в центъра на сатеноподобна празнота. Нощта също расте като електрическо растение, протяга нажежени до бяло пъпки в черното кадифено пространство. Аз съм черното пространство на нощта, в която пъпките се разпукват със страдание, морска звезда, плуваща по замръзналата роса на луната. Аз съм зародишът на нова лудост, безумец, облечен в разбираеми слова, ридание, попаднало като треска в живеца на душата. Аз танцувам напълно разумния и приятен танц на ангелската горила. Това са моите братя и сестри, които са умопобъркани и неангелски. Танцуваме вътре в чашата на небитието. Ние сме от една плът, но сме разделени като звезди.
В момента всичко ми е ясно, ясно ми е, че в тази логика няма изкупление, тъй като самият град е най-висшата форма на лудостта и всяка част, органична или неорганична, е израз на същата тази лудост. Чувствам се абсурдно и смирено велик, не като мегаломан, а като човешка спора, като мъртъв сюнгер на живота, подпухнал до пренасищане. Вече не гледам в очите жените, които държа в обятията си, а се нося, глава, ръце, крака и виждам, че зад очните кухини има неизследвани области, светът на бъдещето, и тук няма каквато и да е логика, просто едно спокойно множене на събития, ненарушавано от безмилостния ход на денонощията, от смяната на днес с утре. Окото, привикнало да се концентрира върху точки в пространството, сега се концентрира върху точки във времето. Окото вижда напред и назад според волята си. Окото, което беше Азът на личността, вече не съществува. Това безлично око нито разкрива, нито осветява. То пътува по линията на хоризонта – неуморим, заблуден пътешественик. Опитвайки се да задържа загубеното тяло, аз израснах в логиката както градът, точка-число в анатомията на съвършенството. Израснах отвъд собствената си смърт, духовно ярка и твърда. Аз бях разделен на безкрайни вчера, безкрайни утрета, опрени единствено върху зъбера на събитията, стена с много прозорци, но къщата я няма. Аз трябва да разбия стените и прозорците, последната черупка на загубеното тяло, ако трябва отново да се върна в настоящето. Ето защо вече не гледам в очите, нито през очите, а чрез ловкостта на волята преплувам през очите, глава, ръце, крака, за да изследвам ракурса на погледа.. Аз гледам около мен, както майката, която някога ме е родила, някога е оглеждала ъглите на времето. Аз счупих стената, създадена от рождението, и маршрутът на пътешествието е непрекъсната крива, гладка като пъпната връв. Никаква форма, никакъв образ, никаква архитектура, само концентрични полети на откровената лудост. Аз съм стрелата на сънната материя. Аз потвърждавам чрез полет. Анулирам, падайки на земята.