Може би именно Хайми, "мръсното чифутче", бе отговорен за високия процент евреи в куриерската служба. Може би всъщност Хайми бе човекът, който назначаваше хора на работа в отдел "Кадри – на "Сънсет плейс", както го наричаха. Чудесен случай, досетих се аз, господин Кланси, генералният директор да свали от поста някой си господин Бърнс, който, осведоми ме той, бил завеждащ отдел "Кадри" от около трийсет години и очевидно бе започнало да го домързява.
Срещата продължи няколко часа. Преди да свърши, господин Кланси ме дръпна настрани и ме информира, че тъкмо мен ще ме направи шеф на отдел "Кадри". Преди да ме назначи обаче, искал да ме помоли за една специална услуга – а и също като един вид чиракуване, което ще ми помогне да навляза в работата – да поработя като извънреден мениджър. Ще получавам заплата на завеждащ "Кадри", но ще ми плащат по отделна ведомост. С две думи, трябваше да хвърча от офис до офис и да наблюдавам как си върши работата този или онзи. От време на време трябваше да правя кратък доклад за това как върви всичко. А много рядко, подхвърли той, ще го посещавам в дома му тихомълком и там ще си говорим за положението в стоте и един клона на Космодемоничната телеграфопощенска компания в Ню Йорк сити. С други думи, няколко месеца щях да бъда шпионин, а след това щях да получа истинската работа. Може някой ден и генерален директор да ме направят или дори вицепрезидент. Предложението бе съблазнително, макар че бе съпроводено с куп фъшкни. Казах "да".
След няколко месеца седях на "Сънсет плейс" и назначавах и уволнявах като бесен дявол. Аз бях кланица, Бога ми. Цялата работа бе от край до край безсмислена. Прахосване на хора, материал и усилия. Зловещ фарс на фона на пот и нещастие. Но точно както бях приел шпионирането, така приех и назначаванията и уволненията и всичко, което вървеше с тях. Казвах "да" на всичко. Ако вицепрезидентът наредеше да не се назначават сакати, аз не назначавах сакати. Ако вицепрезидентът кажеше, че всички куриери над четиридесет и пет трябва да се уволнят без предупреждение, аз ги уволнявах. Правех всичко, което ми нареждаха, ама така, че да си платят за това. Когато имаше стачка, аз скръствах ръце и чаках да отшуми. Но първо гледах това да им струва скъпо. Цялата система бе така прогнила, така нечовешка, така скапана, така безнадеждно корумпирана и усложнена, че само гений би могъл да въведе някакъв ред или да намери някакъв смисъл, да не говорим за човешка добрина и уважение. Бях изправен срещу цялата американска система на трудовите отношения, която е скапана отвсякъде. Аз бях петото колело на каруцата и никоя от двете страни нямаше никаква полза от мен, освен да ме експлоатира. Всъщност всички бяха експлоатирани – президентът и неговата шайка – от невидими сили, служителите – от шефовете и така нататък, от край до край и в целия механизъм. От моето малко гнездо на "Сънсет плейс" като от птичи поглед виждах цялото американско общество. Като страница в телефонен указател. От гледна точка на азбучната подредба, номерацията и статистиката, всичко имаше смисъл. Но когато се вгледаш, когато започнеш да проучваш страниците или дори частите една по една, когато разучиш един-единствен човек – какво представлява, какъв въздух диша, какъв живот води, рисковете, на които е изложен – виждаш нещо така мръсно и порочно, така низко и нещастно, така безнадеждно и безсмислено, че е по-зле, отколкото да си навреш главата във вулкан. Можеш да видиш целия американски живот – от гледна точка на икономиката, политиката, морала, духовността, изкуството, статистиката, патологията. Прилича на едър шанкър върху стар, износен кур. Всъщност е още по-зле, защото вече дори и някакво подобие на кур не можеш да видиш. Може би в миналото това нещо е имало живот, произвеждало е, доставяло е поне моментно удоволствие, мимолетен трепет. Но оттам, където седях аз, изглеждаше по-прогнило и от най-прояденото от червеи сирене. Цяло чудо бе, че вонята не ги убиваше... Използвам минало време, но разбира се, сега е същото, дори малко по-лошо. Сега поне вонята е пълна.