Естествено, никой не е очаквал подобна мания за съвършенство да еволюира до див природен парк, дори и аз, но е несравнимо по-добре, който се грижи за смъртта да живее в състояние на благодат и естествена почуда. Несравнимо по-добре е, докато животът се движи към съвършенството на смъртта, да бъдеш мъничко пространство за отдих, зелена поляна, малко свеж въздух, езерце с вода. Също така е по-добре да приемаш хората, безмълвно да ги обгръщаш, защото не може да се даде никакъв отговор докато те все още неистово са се втурнали да завият зад ъгъла.
Сега си мисля за сражението с камъни един летен следобед, много-много отдавна, когато бях при леля Керълайн, близо до Хел Гейт. Бяхме с братовчед ми Джийн и попаднахме насред боя на две момчешки банди, докато си играехме в парка. Не знаехме на чия страна се бием, обаче се биехме на живот и смърт сред купчините камъни край реката. Трябваше да проявим повече смелост от другите момчета, защото ни смятаха за мамини дечица. И така стана, че убихме един от съперническата банда. Точно когато нападаха, братовчед ми Джийн се прицели във водача и го улучи в корема с един доста едър камък. В същия момент метнах и аз и го уцелих в слепоочието, той се просна и не издаде нито звук. Няколко минути по-късно дойдоха ченгетата и го намериха мъртъв. Той беше на осем или девет години, наш връстник. Какво щяха да ни направят, ако ни бяха хванали, не знам. А за да не възбудим никакво подозрение, хукнахме към къщи. Поизтупахме се по пътя и се сресахме. Влязохме вкъщи почти толкова безупречни на вид, колкото когато тръгнахме. Леля Керълайн ни даде както обикновено по една дебела филия ръжен хляб с прясно масло и поръсена с малко захар, ние седяхме край кухненската маса и ангелски се усмихвахме. Беше изключително горещ ден и тя смяташе, че ще е по-добре да си останем в къщата, в голямата предна стая, където щорите са спуснати, и да си играем на топчета с нашия приятел Джоуи Каселбаум. Джоуи имаше репутацията на бавноразвиващ се и затова при нормални обстоятелства щяхме да го прецакаме, но този следобед, въз основа на някакво безмълвно съгласие. Джийн и аз се оставихме да спечели всичко, което притежавахме. Джоуи бе толкова щастлив, че по-късно ни заведе в тяхното мазе и накара сестричката си да си вдигне полата и да ни покаже какво има отдолу. Уийзи ѝ викаха, и си спомням, че веднага ме хареса. Аз идвах от друг квартал на града, така далеч според тях, че все едно идвах от друга страна. Те дори май си мислеха, че говоря по-различно от тях. Докато другите хлапаци трябваше да плащат, за да си вдигне Уийзи роклята, за нас тя го правеше от любов. След известно време я убедихме да не го прави за другите момчета – бяхме влюбени в нея и искахме да бъде добро момиче.
Когато се разделих с братовчед си в края на това лято, след това не го виждах двайсет и повече години. Когато се срещнахме, това, което най-дълбоко ме впечатли, бе невинният му израз – същият като в деня на боя с камъни. Когато заговорих за боя, още повече се изумих, защото се оказа, че той е забравил кой е убил момчето. Спомняше си смъртта на момчето, но говореше така, все едно нито той, нито аз имах ме нещо общо с това. Когато споменах Уийзи, той не можа да се сети. Не си ли спомняш мазето на съседите... Джоуи Каселбаум? Тук лека усмивка премина по лицето му. Смяташе, че е странно да си спомням такива неща. Беше женен, баща и работеше във фабрика за луксозни кутии за лули, Смяташе, че е странно да се помнят събития, случили се толкова отдавна.
Когато се разделихме с него онази вечер, се почувствах ужасно обезверен. Все едно се бе опитал да изтрие скъпоценна част от живота ми и себе си заедно с нея. Изглеждаше по-привързан към тропическите риби, които колекционираше, отколкото към прекрасното минало. Що се отнася до мен, аз си спомням всичко, всичко, което се случи онова лято, и особено деня на боя с камъни. Понякога вкусът на дебелата ръжена филия, която майка му ни даде онзи следобед, е по-силен в устата ми от храната, която всъщност дъвча. А видът на малкото цвете на Уийзи е почти по-силен от това, което действително е в ръката ми. Начинът, по който момчето лежеше на земята, е по-внушителен от историята на световната война. Цялото дълго лято всъщност изглежда като патетична поема за крал Артур. Често се чудя какво толкова имаше в това лято, та така ярко се е запечатало В съзнанието ми. Трябва само да затворя очи, за да съживя всеки отделен ден. Смъртта на момчето със сигурност не ме терзаеше – забравих я, преди да е минала и седмица. Видът на Уийзи, застанала в полумрака на мазето с вдигната рокля, също бързо избледня. Колкото и да е странно, дебелата филия ръжен хляб, която майка му ми даваше всеки ден, изглежда има повече власт над мен от всеки друг образ от този период. Чудя се на това... много се чудя. Може би защото, когато ми даваше филията, тя излъчваше нежност и съчувствие, каквито преди не познавах. Тя бе много мила женица, леля ми Керълайн. Лицето ѝ носеше белезите на едрата шарка, но бе приятно, очарователно лице, което никакъв недостатък не можеше да обезобрази. Тя бе невероятно едра, а гласът ѝ бе изключително мек и галещ. Когато се обръщаше към мен, в гласа ѝ имаше повече внимание и загриженост, отколкото към собствения ѝ син. Бих искал завинаги да заживея с нея. Щях да я избера за моя майка, ако имах възможност. Ясно си спомням как, когато майка ми дойде да ни види, ѝ стана неприятно, че съм така доволен от новия си живот. Тя дори отбеляза, че съм неблагодарен, забележка, която никога няма да забравя, защото тогава за пръв път осъзнах, че да бъдеш неблагодарен, може би е необходимо и добро. Ако сега затворя очи и се замисля за всичко това, за филията хляб, веднага се сещам, че в тази къща почти не разбрах какво е това да ти се карат. Мисля, че ако бях казал на леля Керълайн, че съм убил едно момче в парка, ако ѝ бях разказал точно как се случи, щеше да ме прегърне и да ми прости – незабавно да ми прости. Ето защо това лято ми е толкова любимо. Лято на безмълвно и абсолютно опрощение. Ето защо не мога да забравя и Уийзи. Тя бе изпълнена с природна доброта, дете, влюбено в мен, което не отправяше упреци. Тя бе първата от другия пол, която се възхищаваше от мен, защото съм различен. След Уийзи всичко се обърна. Бях обичан, но също така и мразен, защото съм различен. Уийзи не полагаше никакви усилия да разбере. Самият факт, че идвах от чужда страна, че говорех различен език, я привлече към мен. Няма никога да забравя как светеха очите ѝ, когато ме представи на своите малки приятелки. Очите ѝ щяха да избухнат от любов и възхищение. Понякога тримата отивахме вечер до реката, присядахме на брега и си говорехме, както си говорят децата, когато са далеч от погледа на възрастните. Тогава говорехме, сега си давам сметка, по-зряло и по-дълбоко, отколкото нашите родители. За да ни дават дебелата филия ръжен хляб всеки ден, родителите ни трябваше да плащат тежка глоба. Най-страшната глоба бе, че се отчуждаваха от нас. Защото с всяка следваща филия, с която ни хранеха, ние ставахме все по-безразлични към тях, все повече ги превъзхождахме. В нашата неблагодарност бе нашата сила и нашата красота. Тъй като не бяхме посветени, бяхме напълно невинни за престъпленията. Момчето, което видях да се строполява мъртво, което лежеше бездиханно, без да издаде ни вопъл, ни стон, убийството на това момче изглежда почти ; като чисто, здравословно изпълнение. От друга страна, борбата за храна изглежда мръсна и деградираща и когато стояхме в присъствието на нашите родители, усещахме, че са дошли при нас нечисти и не можехме да им простим това. Дебелата филия хляб, именно защото не бе спечелена с труд, имаше прекрасен вкус за нас. Никога повече хлябът няма да има този вкус. Никога няма да бъде даден така. В деня на убийството бе по-вкусен отвсякога. Имаше лек дъх на ужас, който оттогава липсва. И той бе приет с безмълвното, но абсолютно опрощение на леля Керълайн.