В ръжения хляб има нещо, което се опитвам да схвана – нещо смътно прекрасно, ужасяващо и освобождаващо, нещо, свързано с първите открития. Мисля си за една друга филия ръжен хляб, от още по-предишен период, когато с моето приятелче Стенли тършувахме в долапа. Това бе краден хляб и в крайна сметка още по-приятен за небцето от онзи, дарен с любов. Но в самото действие на изяждане на ръжения хляб, докато се разхождаш насам-натам и същевременно говориш, има нещо като откровение. Състояние на благодат, състояние на пълно невежество, на саможертва. Каквото и да ми е било предадено в тези моменти, аз изглежда съм останал незасегнат и няма опасност да загубя постигнатото знание. Проблемът вероятно е във факта, че това не бе познание в смисъла, в който обикновено употребяваме тази дума. Нещо като да ти се открие истината, макар че истина" е твърде точна дума. Важното в разсъжденията за ръжения хляб е, че те винаги стават далеч от дома, далеч от очите на нашите родители, от които се страхувахме, но никога не сме уважавали. Останали сами, нямаше граници, които да спират въображението ни. Фактите не бяха от особено значение за нас. Това, на което държахме в една тема, бе да ни дава възможност да се разпростираме. Удивлява ме сега, когато се върна назад, колко добре се разбирахме, колко добре прониквахме до същността на характера на всеки, стар или млад. На седемгодишна възраст ние знаехме с абсолютна сигурност например, че еди-кой си ще свърши в затвора, че онзи ще стане бачкатор, а този е негоден за нищо и така нататък. Бяхме абсолютно прави в нашите диагнози, много по-прави от нашите родители, от нашите учители, много по-прави всъщност от така наречените психолози. Алфи Беча се превърна в абсолютен бродяга. Джони Герхард го пратиха в поправително училище. Боб Канст работеше като вол. Непогрешими предвиждания. Образованието, което получихме, само замъгли нашия взор. От деня, в който тръгнахме на училище, не научихме нищо повече. Напротив, изтъпяхме – засипани от думи и абстракции.