С ръжения хляб светът бе в своята същност, примитивен свят, ръководен от магия, свят, в който страхът играе главната роля. Момчето, което внушава най-много страх, става водач и той бива уважаван, докато може да поддържа силата си. Имаше и други момчета, които бяха бунтовници, и на които се възхищаваха, но те никога не ставаха водачи. Мнозинството бяха глина в ръцете на безстрашните. Можеше да се разчита на някои, но на повечето не. Въздухът бе изпълнен с напрежение, нищо не можеше да се предскаже от сутринта. Рехавото, примитивно зародишно общество създаваше остри апетити, остри чувства, остро любопитство. Нищо не се приемаше на доверие. Всеки ден изискваше ново доказателство за властта, ново усещане за сила или провал. И така до девет или десетгодишна възраст ние имахме истински вкус за живота – бяхме сами. Тоест онези от нас, които имаха късмета да не са разглезени от родителите си, онези от нас, които можеха да кръстосват нощем по улиците и да откриват неща със собствените си очи.
Това, за което мисля с известна жал и копнеж, е, че този напълно ограничен живот на ранното хлапачество прилича на безкрайна вселена, а животът, който го последва, животът на възрастния, на непрестанно смаляващо се царство. В мига, в който тръгнеш на училище, си загубен. Човек има чувството, че на врата му е нахлузена примка. Вкусът излиза от хляба, както излиза от живота. Получаването на хляба става по-важно от изяждането. Всичко е пресметнато и всичко има поставена цена.
Братовчед ми Джийн се превърна в абсолютно нищожество. Стенли се превърна в първокласен неудачник. Освен тези две момчета, към които питаех най-топли чувства, имаше още едно. Джоуи, който бе станал разносвач на писма. Плаче ми се, като си помисля какво ги направи животът. Като момчета те бяха съвършени, Стенли не чак толкова, защото бе по-темпераментен. От време на време Стенли изпадаше в изблици на ярост и не се знаеше какви ще са ви отношенията утре. Но Джоуи и Джийн бяха самата доброта. Те бяха приятели в стария смисъл на думата. Често си мисля за Джоуи, когато не съм в града, защото той си беше точно селско момче. Това означава, освен всичко друго, че бе по-верен, по-искрен и по-внимателен от момчетата, които познавахме. Виждам как идва да ме посрещне, как тичаше с широко отворени ръце, готов да ме прегърне, винаги задъхан разказва за приключенията, които запланувал да правим заедно, винаги пълен с дарове, които бе запазил за мен. Джоуи ме посрещаше, както едно време монарсите са посрещали гостите си. Всичко, на което попаднеше погледът ми, бе мое. Имахме да си кажем безброй неща и нито за миг не бе тъпо или досадно. Разликата между нашите съответни светове бе огромна. Въпреки че и аз бях от града, когато ходех на гости у братовчед ми Джийн, попадах в по-огромен град, в същинския Ню Йорк сити, в който моята отвореност бе незначителна. Стенли не бе напускал квартала си, само че Стенли бе дошъл от далечна непозната страна отвъд океана, и следата от това пътешествие винаги стоеше между нас. Фактът, че говореше чужд език, още повече увеличаваше нашето възхищение от него. Всеки от нас бе заобиколен от отличителна аура, от добре оформена самоличност, която оставаше ненакърнима. С навлизането ни в живота тези отличителни черти отпаднаха и ние всички станахме повече или по-малко еднакви и, разбира се, все по-чужди на истинските ни Азове. И именно тази загуба на самобитността на всяка личност, на може би маловажната индивидуалност, ме натъжава най-много и кара ръжения хляб мрачно да изпъква. Чудесният ръжен хляб е влязъл в изграждането на нашите индивидуалности. Бе като хляба за причастие, в който всички участват, но от който всеки получава в зависимост от собственото си състояние на благодат. Сега ядем от същия хляб, но без облагата на причастието, без благодатта. Ядем, за да си напълним търбусите, а сърцата ни са студени и празни. Ние сме разделени, но не сме индивидуалности.
Имаше още нещо за ръжения хляб – често с него ядяхме суров лук. Спомням си как стоя до Стенли в късния следобед, със сандвич в ръка, точно пред ветеринарния кабинет срещу нас. Като че ли винаги, когато доктор Макинли решаваше да кастрира жребец, бе късен следобед. Това бе операция, която се извършваше на открито и събираше малка тълпа. Спомням си миризмата на нагорещено желязо и потрепването на краката на коня. Козята брадичка на доктор Макинли, вкусът на суров лук и миризмата на газ, която идваше от строежа на новия газопровод. Това бе обонятелно представление par excellence и, както Абелар така добре го е описал, напълно безболезнено. Тъй като не знаехме причината за операцията, обикновено след това дълго обсъждахме, като често накрая се изпокарвахме. Освен това никой не харесваше доктор Макинли, от него се носеше миризма на йодоформ и на-престояла конска пикоч. Понякога канавката пред кабинета му бе пълна с кръв и през зимата кръвта замръзваше в лед и тротоарът изглеждаше странно. От време на време пристигаше огромна открита двуколка, която вонеше кански, и натоварваха в нея умрял кон. Качваха го конския труп с помощта на дълга верига, която дрънкаше и скърцаше като спускаща се котва. Миризмата на подут мъртъв кон е гадна миризма, а нашата улица бе изпълнена с гадни миризми. На ъгъла бе работилницата на Пол Соър, където отпред на улицата бяха натрупани необработени и обработени кожи. Те също ужасно миришеха. След това идва острата миризма от фабриката за ламарина зад къщата – миризмата на модерния прогрес. Миризмата на умрял кон, която е непоносима, е хиляди пъти за предпочитане пред миризмата на горящи химикали. И гледката на мъртъв кон с дупка от куршум в слепоочието, главата му сред локва кръв, а от задника му с последните спазми излизат изпражнения, е все пак по-приятна от тази на група мъже със сини престилки, които излизат от аркообразния вход на фабриката с камион, натоварен с току-що произведени листове ламарина. За наш късмет срещу фабриката имаше пекарна и от задната врата на пекарната наблюдавахме как работят пекарите и миришехме сладкия, неустоим аромат на хляб и кифли. И тъй като, както казах, поставяха нов газопровод, там се получаваше друга смесица от миризми – миризмата на прясно разкопана земя, на изгнили железни тръби, на газ и на лучените сандвичи, които ядяха италианските работници, облегнати на купчините изкопана земя. Имаше и други миризми, но не така натрапчиви. Например шивачницата на Силвърстайн, където непрекъснато се гладеше. Горещо зловоние, което най-добре можете да усетите, като си представите как Силвърстайн, самият той кльощав, вонящ евреин, чисти пръдните, които неговите клиенти са оставили в панталоните си. До него се намираше сладкарницата и книжарницата, която се държеше от две шантави стари моми, много религиозни – оттам се носеше почти отблъскващата сладка миризма на карамел, кестени, хинапови бонбони и сен-сен. Книжарницата бе като красива пещера, винаги хладна и изпълнена с интересни неща. Там, където бе машината за сода, което добавяше още една миризма, имаше дебела мраморна плоча, а лятото – лимонена сода, и киселината приятно се смесваше с леко гъделичкавия сух аромат на сода, когато се сияеше в чашата със сладолед.