мпата маша, чийто вид по необясними причини ме изпълваше с омраза. Обикновено на масата бе подпряно и малко огледалце. Виждам я как гримасничи, докато изстисква черните точки от носа си. Тя бе жилесто, грозно, малоумно същество с два огромни предни зъба, които ѝ придаваха конски вид, когато разтеглеше устни в усмивка. Миришеше на пот дори и след като се изкъпеше. Но миризмата на косата ѝ – тази миризма никога няма да забравя, защото тази миризма някак е свързана с омразата и презрението ми към нея. Тази миризма, докато косата се сушеше, бе като миризмата, която се издига от дъното на блато. Имаше две миризми – едната на мокра коса, а другата на същата коса, хвърлена в печката и избухнала в пламъци, освен това имаше сплъстени топчета коса, които идваха от гребена ѝ, а те бяха примесени с пърхот и пот от скалпа ѝ, който бе мръсен и мазен. Стоях до нея и я наблюдавах и се чудех какво ли ще бъде на бала и как ли ще се държи тя. Когато се нагласеше, тя ме питаше дали не изглежда красива и дали я обичам и аз, естествено, отговарях да. Но след това в клозета, който бе в коридора, точно до кухнята, аз седях сред треперливата светлина на горящата свещ, поставена на перваза на прозореца, и си казвах, че тя изглежда налудничаво. Когато излезеше, аз вземах машата за коса, помирисвах я, затварях я. Тя ме отвращаваше и очароваше – като паяк. Всичко в тази кухня ме очароваше. Въпреки че така добре я познавах, никога не можах да я завладея. Едновременно бе така публична и толкова интимна. Там в събота се къпех в голямо тенекиено корито. Там трите сестри се къпеха и кипреха. Там дядо заставаше пред умивалника и се миеше до кръста, а след това ми подаваше обувките си да ги лъсна. Там стоях през зимата и наблюдавах как се стеле снега, наблюдавах го тъпо, безчувствено, все едно бях в утробата и слушах как шурти водата, докато майка ми седи върху тоалетната чиния. Именно там се провеждаха тайните задушевни разговори, плашещи, злокобни сеанси, от които те винаги излизаха с кисели, мрачни физиономии и със зачервени от плач очи. Защо се затваряха в кухнята, така и не разбрах. Но винаги по време на тези тайни сбирки, докато се пазаряха за някакво завещание или се чудеха как да се отърват от беден роднина, вратата внезапно се отваряше и се появяваше гост, при което атмосферата рязко се променяше. Променяше се коренно и светкавично, искам да кажа, все едно изпитваха дълбоко облекчение от факта, че някаква външна сила се е намесила, за да им спести ужаса от проточилия се задушевен разговор. Спомням си сега, че като видех вратата да се отваря и някой неочакван гост да надниква, сърцето ми подскачаше от радост. Скоро след това ми даваха голяма стъклена кана и ме праща ха до кръчмата на ъгъла, където подавах каната през малкото прозорче на семейния вход и изчаквах, докато ми я върнеха преливаща от пяна. Това пътешествие до ъгъла за кана бира бе експедиция с абсолютно неизмерими размери. Първо бе бръснарницата, точно до нас, където бащата на Стенли практикуваше професията си. Много пъти, тъкмо когато профучавах покрай витрината, изпратен до някъде, виждах как бащата на Стенли го налага с каиша за точене на бръснача – гледка, от която ми кипваше кръвта. Стенли бе най-добрият ми приятел, а баща му бе само един пиян поляк. Една вечер обаче, като профучах с каната, за най-голямо мое удоволствие видях как един друг поляк заколи бащата на Стенли с бръснач. Видях го как пристъпва заднешком през вратата, от врата му шуртеше кръв, а лицето му бе бяло като платно. Той се строполи на тротоара, като се гърчеше и стенеше, и си спомням, че го наблюдавах минута-две, а след това продължих по пътя си, като се чувствах абсолютно удовлетворен и щастлив. Стенли се бе измъкнал по време на свадата и ме придружи до кръчмата. И той се радваше, макар и да го бе страх. Когато се върнахме, пред бръснарницата имаше спряла линейка, те го вдигнаха и го поставиха на носилка – лицето и вратът му бяха покрити с чаршаф. Понякога се случваше покрай къщата да мине любимото хористче на преподобния отец Карол. Това бе събитие от първостепенна важност. Момчето бе по-голямо от всички нас и бе женка, педераст по природа. Дори походката му ме вбесяваше. Щом някой го зърнеше, новината бързо се разпространяваше и преди да е стигнал до ъгъла, го обграждаше банда момчета, всички доста по-малки от него, които го дразнеха и имитираха, докато той накрая избухваше в плач. Тогава се нахвърляхме отгоре му като глутница вълци, събаряхме го на земята и разкъсвахме дрехите му. Срамна работа, но така се чувствахме добре. Никой не знаеше какво е педераст, но каквото и да бе, ние бяхме против. По същия начин бяхме срещу китайците. Имаше един китаец от пералнята по-нагоре, който често минаваше по улицата, и подобно на онзи от църквата на отец Карол също трябваше да понесе ударите на инквизицията. Той бе досущ като картинките на кули, които можеш да видиш в букварите. Носеше палто от нещо като черна алпака с бродирани илици, чехли без токове и плитка. Обикновено ходеше, пъхнал ръце в ръкавите си. Най-добре си спомням походката му, ситнеща, закачлива, дамска походка, която за нас бе чужда и плашеща. Изпитвахме смъртен страх от него и го мразехме, защото бе напълно безразличен към нашите подигравки. Мислехме, че е прекалено прост и затова не забелязва нашите обиди. Но един ден, когато влязохме в пералнята, той ни бе приготвил изненада. Първо ни подаде пакета с прането, а после бръкна под тезгяха и грабна шепа ядки ог една торба. Усмихваше се, когато излезе иззад тезгяха да отвори вратата. Усмихваше се, когато хвана Алфи Беча и му издърпа ушите, усмихваше се, докато ни дърпаше ушите на всички, един по един. След това направи свирепа гримаса и бърз като котка се шмугна зад тезгяха, измъкна дълъг, грозен нож и го размаха заканително. Един през друг панически се измъкнахме навън. Като стигнахме ъгъла, се обърнахме и го видяхме как седи на прага на пералнята с ютия в ръка, напълно спокоен и миролюбив. След този инцидент, никой не смееше повече да ходи в пералнята и трябваше да плащаме на малкия Луи Пироса по десет цента всяка седмица, за да взима вместо нас прането. Баща му притежаваше малко магазинче за плодове на ъгъла. Често ни даваше изгнилите банани в знак на обич. Стенли най-много обичаше гнилите банани, защото леля му ги пържеше. Пържените банани се смятаха за деликатес в дома на Стенли. Веднъж, по случай рождения му ден имаше празненство и цялата махала бе поканена. Всичко бе прекрасно, докато не се стигна до пържените банани. Никой не искаше да се докосне до пържените банани, защото това бе ястие, познато само на поляци като родителите на Стенли. Смяташе се за отвратително да се ядат пържени банани. Сред настъпилото неловко мълчание един умен младеж предложи ненормалният Уили Мейн да изяде пържените банани. Уили Мейн бе по-голям от всички, но не можеше да говори. Единственото, което ломотеше, бе: Бьорк! Бьорк! Казваше това на всички и за всичко. Така че когато му подадоха чинията с бананите, той каза Бьорк! и протегна към тях и двете си ръце. Но брат му Джордж бе там, а брат му Джордж се почувства обиден, че пробутват на ненормалния му роднина скапаните банани. И така Джордж започна да се бие, а Уили, като видя, че брат му се бие, също започна да удря, крещейки Бьорк! Бьорк! И не само че удряше момчетата, но и момичетата, и настана истински пандемониум. Най-накрая бащата на Стенли чул шума и дойде от бръснарницата с каиш в ръка. Хвана Уили Мейн за врата и започна да го пердаши. Междувременно брат му Джордж се бе измъкнал, за да извика господин Мейн старши. Последният, който също си падаше малко пияница, пристигна по риза и като видя как пияният бръснар налага бедния Уили, той се нахвърли върху му със свити юмруци и безжалостно заудря. Уили, който междувременно се бе отскубнал, стоеше на колене и лакти и лапаше пържените банани, нападали по пода. Гълташе ги като козел, колкото се може по-бързо. Когато баща му го видя да пасе като коза, той се вбеси, взе каиша и със злоба започна да го бие. Уили нададе кански вой – Бьорк! Бьорк! – и внезапно всички започнаха да се смеят. Това поуспокои яростта на господин Мейн и той се смили. Накрая той седна и лелята на Стенли му донесе чаша вино. Чули врявата, надойдоха и други съседи, и още вино се донесе, после бира, после ракия и скоро всички бяха щастливи и пееха, и свиркаха и дори децата се напиха и побесняха. Уили се напи и отново клекна на земята и започна да пасе като коза и крещеше: Бьорк! Бьорк! Алфи Беча, който бе много пиян, въпреки осемте си години, го удари по гърба, а Уили му отвърна и тогава ние всички отново започнахме да се бием, а родителите стояха край нас и се смееха и надаваха радостни крясъци и беше много, много весело и още пържени банани се донесоха и този път всички ядоха и имаше речи и още чаши се обърнаха и ненормалният Уили Мейн се опита да ни изпее нещо, но успя да изпее само Бьорк! Бьорк! Празненството бе страхотен успех и през следващата седмица всички говореха за рождения ден и за това какви добри поляци са семейство Стенли. Пържените банани също се ползваха с успех и известно време бе трудно да получиш гнили банани от бащата на Луи Пироса, защото много се търсеха. А след това се случи събитие, което потопи цялата махала в дълбока скръб – загубата на Джо Герхард от ръцете на Джоуи Силвърстайн. Последният бе синът на шивача, момче на петнайсет или шестнайсет години, доста