о-нагоре, който често минаваше по улицата, и подобно на онзи от църквата на отец Карол също трябваше да понесе ударите на инквизицията. Той бе досущ като картинките на кули, които можеш да видиш в букварите. Носеше палто от нещо като черна алпака с бродирани илици, чехли без токове и плитка. Обикновено ходеше, пъхнал ръце в ръкавите си. Най-добре си спомням походката му, ситнеща, закачлива, дамска походка, която за нас бе чужда и плашеща. Изпитвахме смъртен страх от него и го мразехме, защото бе напълно безразличен към нашите подигравки. Мислехме, че е прекалено прост и затова не забелязва нашите обиди. Но един ден, когато влязохме в пералнята, той ни бе приготвил изненада. Първо ни подаде пакета с прането, а после бръкна под тезгяха и грабна шепа ядки ог една торба. Усмихваше се, когато излезе иззад тезгяха да отвори вратата. Усмихваше се, когато хвана Алфи Беча и му издърпа ушите, усмихваше се, докато ни дърпаше ушите на всички, един по един. След това направи свирепа гримаса и бърз като котка се шмугна зад тезгяха, измъкна дълъг, грозен нож и го размаха заканително. Един през друг панически се измъкнахме навън. Като стигнахме ъгъла, се обърнахме и го видяхме как седи на прага на пералнята с ютия в ръка, напълно спокоен и миролюбив. След този инцидент, никой не смееше повече да ходи в пералнята и трябваше да плащаме на малкия Луи Пироса по десет цента всяка седмица, за да взима вместо нас прането. Баща му притежаваше малко магазинче за плодове на ъгъла. Често ни даваше изгнилите банани в знак на обич. Стенли най-много обичаше гнилите банани, защото леля му ги пържеше. Пържените банани се смятаха за деликатес в дома на Стенли. Веднъж, по случай рождения му ден имаше празненство и цялата махала бе поканена. Всичко бе прекрасно, докато не се стигна до пържените банани. Никой не искаше да се докосне до пържените банани, защото това бе ястие, познато само на поляци като родителите на Стенли. Смяташе се за отвратително да се ядат пържени банани. Сред настъпилото неловко мълчание един умен младеж предложи ненормалният Уили Мейн да изяде пържените банани. Уили Мейн бе по-голям от всички, но не можеше да говори. Единственото, което ломотеше, бе: Бьорк! Бьорк! Казваше това на всички и за всичко. Така че когато му подадоха чинията с бананите, той каза Бьорк! и протегна към тях и двете си ръце. Но брат му Джордж бе там, а брат му Джордж се почувства обиден, че пробутват на ненормалния му роднина скапаните банани. И така Джордж започна да се бие, а Уили, като видя, че брат му се бие, също започна да удря, крещейки Бьорк! Бьорк! И не само че удряше момчетата, но и момичетата, и настана истински пандемониум. Най-накрая бащата на Стенли чул шума и дойде от бръснарницата с каиш в ръка. Хвана Уили Мейн за врата и започна да го пердаши. Междувременно брат му Джордж се бе измъкнал, за да извика господин Мейн старши. Последният, който също си падаше малко пияница, пристигна по риза и като видя как пияният бръснар налага бедния Уили, той се нахвърли върху му със свити юмруци и безжалостно заудря. Уили, който междувременно се бе отскубнал, стоеше на колене и лакти и лапаше пържените банани, нападали по пода. Гълташе ги като козел, колкото се може по-бързо. Когато баща му го видя да пасе като коза, той се вбеси, взе каиша и със злоба започна да го бие. Уили нададе кански вой – Бьорк! Бьорк! – и внезапно всички започнаха да се смеят. Това поуспокои яростта на господин Мейн и той се смили. Накрая той седна и лелята на Стенли му донесе чаша вино. Чули врявата, надойдоха и други съседи, и още вино се донесе, после бира, после ракия и скоро всички бяха щастливи и пееха, и свиркаха и дори децата се напиха и побесняха. Уили се напи и отново клекна на земята и започна да пасе като коза и крещеше: Бьорк! Бьорк! Алфи Беча, който бе много пиян, въпреки осемте си години, го удари по гърба, а Уили му отвърна и тогава ние всички отново започнахме да се бием, а родителите стояха край нас и се смееха и надаваха радостни крясъци и беше много, много весело и още пържени банани се донесоха и този път всички ядоха и имаше речи и още чаши се обърнаха и ненормалният Уили Мейн се опита да ни изпее нещо, но успя да изпее само Бьорк! Бьорк! Празненството бе страхотен успех и през следващата седмица всички говореха за рождения ден и за това какви добри поляци са семейство Стенли. Пържените банани също се ползваха с успех и известно време бе трудно да получиш гнили банани от бащата на Луи Пироса, защото много се търсеха. А след това се случи събитие, което потопи цялата махала в дълбока скръб – загубата на Джо Герхард от ръцете на Джоуи Силвърстайн. Последният бе синът на шивача, момче на петнайсет или шестнайсет години, доста тихо и ученолюбиво на вид, отбягван от другите момчета, защото бе евреин. Един ден, когато носел едни панталони във Филмор Плейс, го пресрещнал Джо Герхард, който бе на същата възраст и се смяташе за доста по-висше същество. Разменили си няколко думи, а след това Джо Герхард отскубнал панталоните от ръцете на Джоуи и ги хвърлил в канавката. Никой никога не бе очаквал, че младият Силвърстайн при такава обида би прибягнал до юмруците си, така че когато замахнал към Джо Герхард и го фраснал право в челюстта, всички били сащисани, а най-много Джо Герхард. Последвал бой, който продължил двайсет минути, докато накрая Джо Герхард останал да лежи на тротоара, без да може да стане. Тогава момчето на Силвърстайн взело панталоните и спокойно и гордо тръгнало към магазина на баща си. Никой не му казал и дума. Случката бе истинско бедствие. Кой е чувал евреин да набие християнин? Това бе нещо невъобразимо и все пак се бе случило пред очите на всички! Вечер след вечер, седнали на тротоара, разисквахме положението от всяка гледна точка, но без каквото и да е разрешение, докато... ами, докато по-младият брат на Джо Герхард. Джони, толкова се потисна от всичко това, че реши сам да разреши проблема. Джони, макар и по-малък и дребен от брат си, бе жилав и непобедим като млада пума. Той бе типичен дрипав ирландец, от тези, които живееха в нашата махала. Неговият план за отмъщение се изразяваше в това да причака младия Силвърстайн някоя вечер, когато последният излиза от магазина, и да го спъне. Когато го спънал, той предварително се бил снабдил с два камъка, които стискал в юмруците си и когато бедният Силвърстайн паднал на земята, той скочил отгоре му и с двата прекрасни камъка го заудрял по слепоочията. За негова изненада Силвърстайн не оказал никаква съпротива и след като станал и му дал възможност да се изправи, Силвърстайн дори не помръднал. Тогава Джони се уплашил и избягал. Сигурно е бил уплашен до дъното на душата си, защото не се появи повече. Последното, което се чу за него, бе, че бил заловен някъде на запад и изпратен в поправително училище. Майка му, която бе мърлява, весела ирландска кучка, каза, че така му се падало, и се молела на Бог никога повече да не го вижда. Когато Силвърстайн се оправи, той вече не бе същият. Хората казваха, че ударите са повредили мозъка му и сега е леко смахнат. Джо Герхард отново се покри със слава. Изглежда бе отишъл при младия Силвърстайн, докато лежал в болницата, и му поднесъл най-дълбоките си извинения. Това също бе нещо нечувано. Нещо така странно и необичайно, че на Джо Герхард се гледаше като на странстващ рицар. Никой от нас не одобряваше постъпката на Джони, но на никой не бе му хрумнало да отиде да се извини на младия Силвърстайн. Това бе постъпка, изтъкана от изисканост и елегантност, и Джо Герхард се бе превърнал в истински джентълмен – първият и единствен джентълмен в махалата. Това бе дума, която никой от нас не бе използвал, а сега всички я повтаряха и се смяташе за чест да бъдеш джентълмен. Тази внезапна трансформация на победения Джо Герхард в джентълмен, помня, ми направи дълбоко впечатление. Няколко години по-късно, когато се преместих в друг квартал и се запознах с Клод дьо Лорен, едно френско момче, бях готов да разбера и приема "един джентълмен". Този беше момче, каквото не бях виждал. В старата махала щеше да минава за женка. Първо, говореше прекалено добре, прекалено правилно, прекалено вежливо, а освен това бе прекалено разумен, прекалено мил, прекалено възпитан. И тогава, както си играехме, той внезапно превключваше на френски, защото се появяваха майка му и баща му, и това доста ни шокираше. Немски бяхме чували и немският бе допустимо прегрешение, но френски! Да говориш френски или дори да го разбираш, означаваше абсолютна чуждоземност, аристократичност, декадентство, изисканост. И все пак Клод бе един от нас, във всичко равен на нас, дори малко по-добър, трябваше тайно да си го признаем. Но имаше един недостатък – френският му! Това ни настройваше враждебно. Той нямаше право да живее в нашия квартал, нямаше право да е : толкова способен и мъжествен. Често, когато майка му го извикаше да се прибира и след като си кажехме довиждане, ние се събирахме и разисквахме семейство Лорен открай докрай. Чудехме се какво ядат, защото, бидейки французи, те трябваше да имат различни от нашите обичаи. Никой от нас не беше ходил в дома им и това бе още един подозрителен и отблъскващ факт. Защо? Какво криеха? От друга страна, когато ни срещнеха на улицата, винаги бяха много сърдечни и усмихнати, говореха на английски, и то какъв прекрасен английски! Караха ни да се срамуваме от себе си, просто много ни превъзхождаха. Имаше и още едно обърква