ихо и ученолюбиво на вид, отбягван от другите момчета, защото бе евреин. Един ден, когато носел едни панталони във Филмор Плейс, го пресрещнал Джо Герхард, който бе на същата възраст и се смяташе за доста по-висше същество. Разменили си няколко думи, а след това Джо Герхард отскубнал панталоните от ръцете на Джоуи и ги хвърлил в канавката. Никой никога не бе очаквал, че младият Силвърстайн при такава обида би прибягнал до юмруците си, така че когато замахнал към Джо Герхард и го фраснал право в челюстта, всички били сащисани, а най-много Джо Герхард. Последвал бой, който продължил двайсет минути, докато накрая Джо Герхард останал да лежи на тротоара, без да може да стане. Тогава момчето на Силвърстайн взело панталоните и спокойно и гордо тръгнало към магазина на баща си. Никой не му казал и дума. Случката бе истинско бедствие. Кой е чувал евреин да набие християнин? Това бе нещо невъобразимо и все пак се бе случило пред очите на всички! Вечер след вечер, седнали на тротоара, разисквахме положението от всяка гледна точка, но без каквото и да е разрешение, докато... ами, докато по-младият брат на Джо Герхард. Джони, толкова се потисна от всичко това, че реши сам да разреши проблема. Джони, макар и по-малък и дребен от брат си, бе жилав и непобедим като млада пума. Той бе типичен дрипав ирландец, от тези, които живееха в нашата махала. Неговият план за отмъщение се изразяваше в това да причака младия Силвърстайн някоя вечер, когато последният излиза от магазина, и да го спъне. Когато го спънал, той предварително се бил снабдил с два камъка, които стискал в юмруците си и когато бедният Силвърстайн паднал на земята, той скочил отгоре му и с двата прекрасни камъка го заудрял по слепоочията. За негова изненада Силвърстайн не оказал никаква съпротива и след като станал и му дал възможност да се изправи, Силвърстайн дори не помръднал. Тогава Джони се уплашил и избягал. Сигурно е бил уплашен до дъното на душата си, защото не се появи повече. Последното, което се чу за него, бе, че бил заловен някъде на запад и изпратен в поправително училище. Майка му, която бе мърлява, весела ирландска кучка, каза, че така му се падало, и се молела на Бог никога повече да не го вижда. Когато Силвърстайн се оправи, той вече не бе същият. Хората казваха, че ударите са повредили мозъка му и сега е леко смахнат. Джо Герхард отново се покри със слава. Изглежда бе отишъл при младия Силвърстайн, докато лежал в болницата, и му поднесъл най-дълбоките си извинения. Това също бе нещо нечувано. Нещо така странно и необичайно, че на Джо Герхард се гледаше като на странстващ рицар. Никой от нас не одобряваше постъпката на Джони, но на никой не бе му хрумнало да отиде да се извини на младия Силвърстайн. Това бе постъпка, изтъкана от изисканост и елегантност, и Джо Герхард се бе превърнал в истински джентълмен – първият и единствен джентълмен в махалата. Това бе дума, която никой от нас не бе използвал, а сега всички я повтаряха и се смяташе за чест да бъдеш джентълмен. Тази внезапна трансформация на победения Джо Герхард в джентълмен, помня, ми направи дълбоко впечатление. Няколко години по-късно, когато се преместих в друг квартал и се запознах с Клод дьо Лорен, едно френско момче, бях готов да разбера и приема "един джентълмен". Този беше момче, каквото не бях виждал. В старата махала щеше да минава за женка. Първо, говореше прекалено добре, прекалено правилно, прекалено вежливо, а освен това бе прекалено разумен, прекалено мил, прекалено възпитан. И тогава, както си играехме, той внезапно превключваше на френски, защото се появяваха майка му и баща му, и това доста ни шокираше. Немски бяхме чували и немският бе допустимо прегрешение, но френски! Да говориш френски или дори да го разбираш, означаваше абсолютна чуждоземност, аристократичност, декадентство, изисканост. И все пак Клод бе един от нас, във всичко равен на нас, дори малко по-добър, трябваше тайно да си го признаем. Но имаше един недостатък – френският му! Това ни настройваше враждебно. Той нямаше право да живее в нашия квартал, нямаше право да е : толкова способен и мъжествен. Често, когато майка му го извикаше да се прибира и след като си кажехме довиждане, ние се събирахме и разисквахме семейство Лорен открай докрай. Чудехме се какво ядат, защото, бидейки французи, те трябваше да имат различни от нашите обичаи. Никой от нас не беше ходил в дома им и това бе още един подозрителен и отблъскващ факт. Защо? Какво криеха? От друга страна, когато ни срещнеха на улицата, винаги бяха много сърдечни и усмихнати, говореха на английски, и то какъв прекрасен английски! Караха ни да се срамуваме от себе си, просто много ни превъзхождаха. Имаше и още едно объркващо нещо – с другите момчета конкретните въпроси получаваха конкретни отговори, а от Клод дьо Лорен никога не се получаваше конкретен отговор.