Той винаги много чаровно се усмихваше, преди да отговори, бе много спокоен и уверен и използваше ирония и хумор, които не разбирахме. Клод дьо Лорен бе трън в очите ни и когато се премести да живее другаде, си отдъхнахме с облекчение.
Що се отнася до мен, минаха десет или петнайсет години, преди да се замисля за това момче и странното му, изискано държане. И тогава почувствах, че съм направил ужасна грешка.
Защото един ден внезапно си спомних как той дойде при мен по някаква причина, очевидно за да спечели приятелството ми, и аз се бях отнесъл с него доста високомерно. По времето, когато разсъждавах върху тази случка, внезапно ме осени мисълта, че Клод дьо Лорен сигурно е видял у мен нещо различно и той е възнамерявал да ми окаже честта на протегната за приятелство ръка. Но през онези дни аз живеех по кодекс на честта, който повеляваше да вървя със стадото. Станех ли близък приятел с Клод дьо Лорен, щях да предам другите момчета. Независимо какви привилегии и предимства ме очакваха в подобно приятелство, те не бяха за мен. Аз бях член на бандата и бе мой дълг да стоя настрана от такива като Клод дьо Лорен. Спомних си тази случка още веднъж, след още по-голям период от време – вече бях във Франция от няколко месеца и думата raisonable[12] бе придобила коренно нов смисъл за мен. Внезапно един ден случайно чух тази дума и си помислих за опитите на Клод дьо Лорен да се сближим тогава, на улицата пред къщата му. Спомням си ясно, че бе използвал думата разумен. Вероятно ме е помолил да бъда разумен, дума, която тогава никога не би ми хрумнала, тъй като просто нямаше нужда от нея в моя речник. Това бе дума като "джентълмен", която никога не се вади на бял свят, или ако това случайно стане – с голяма дискретност и предпазливост. Дума, заради която можеха да ти се смеят. Имаше много такива думи: "наистина" например. Никой, който познавах, никога не бе използвал думата "наистина", докато не се появи Джак Лосън. Той я употребяваше, защото родителите му бяха англичани и макар да му се подигравахме, му прощавахме. "Наистина" бе дума, която незабавно ми напомни за малкия Карл Рагнър от старата махала. Карл Рагнър бе единствен син на политик, който живееше на доста изискана уличка на име "Филмор Плейс". Живееше към края на улицата, в добре подържана малка къща от червени тухли. Спомням си добре, защото, като минавах покрай нея на път за училище, винаги отбелязвах колко старателно е лъсната месинговата брава на вратата. Всъщност никой друг нямаше месингова брава на вратата. И така, малкият Карл Рагнър бе от онези момчета, на които не им дават да другаруват с другите момчета. Рядко го виждахме. Обикновено го зървахме за миг в неделя, когато излизаше на разходка с баща си. Ако баща му не бе видна фигура в квартала, сигурно щяхме да убием Карл с камъни. Беше наистина невъзможен в неделните си одежди. Не само че носеше дълги панталони и лачени обувки, но освен това се перчеше с мека шапка и бастун. Момче на шест години, което може да се остави да го облекат по този начин, бе мухльо, такова бе всеобщото мнение. Някои казваха, че бил болнав, все едно това бе оправдание за ексцентричното му облекло. Странното е, че никога не го чух да говори. Той бе толкова елегантен и префинен, че сигурно е смятал за проява на лошо държание да се говори на обществено място. Както и да е, всяка неделя го причаквах, за да го видя как минава с баща си. Наблюдавах го със същото жадно любопитство, с което наблюдавах как пожарникарите почистват колите си в двора на пожарната. Понякога на път за вкъщи той носеше малка кутия сладолед, най-малкият размер, който се продаваше – вероятно само за него, за десерта му. "Десерт" бе друга дума, която ни стана по-позната и която използвахме с подигравка по адрес на такива като малкия Карл Рагнър и неговото семейство. Прекарвахме часове, чудейки се какво ядат тези хора за десерт, удоволствието се състоеше най-вече в размяната на новоизнамерената дума "десерт", която вероятно бе контрабандно изнесена от къщата на Рагнърови. Трябва да е било някъде по това време, когато Сантос Дюмон се прослави. Смятахме, че има нещо гротескно в името Сантос Дюмон. Подвизите му не ни интересуваха – само името. За повечето от нас то миришеше на захар, на кубински плантации, за странното кубинско знаме, което имаше звезда в ъгъла и високо се ценеше от онези, които събираха картинки от дъвки със знамената на различни нации, с образите на водещи субретки, или на известни боксьори. Сантос Дюмон бе нещо очарователно чуждо, противоположно на обичайната чуждоземна личност или вещ, като китайската пералня или високомерното френско семейство на Клод дьо Лорен. Сантос Дюмон бе магическа дума, която предполагаше прекрасни увиснали мустаци, сомбреро, шпори, нещо леко, деликатно, хумористично, донкихотовско. Понякога то извикваше аромата на кафени зърна и на сламени рогозки или тъй като бе така пълно чуждоземско и донкихотовско, то изискваше отклонение, отнасящо се до живота на хотентотите. Защото между нас имаше по-възрастни момчета, които бяха започнали да четат и с часове ни развличаха с фантастични истории, извлечени от "Айша" или от "Под два флага" на Уида. Истинският вкус на знанието за мен определено е свързан с поляната на ъгъла на махалата, където бях трансплантиран на десетгодишна възраст. Тук, когато настъпеха есенните дни, и застанали около огромния огън, в който печахме картофи в консервени кутии, които си носехме от дома, водехме разговори, които доста се различаваха от предишните, тъй като произходът им винаги бе книжен. Някой тъкмо бе прочел приключенска или научнопопулярна книга и така цялата улица се оживяваше, въведена в досега незнайна тема или предмет. Може би някое от момчетата бе открило, че съществува такова нещо като японско течение, и той се опитваше да ни обясни как е възникнало японското течение и каква е неговата цел. Това бе единственият начин, по който научавахме разни неща, облегнати на оградата, печейки картофи. Тези парченца познание потъваха дълбоко в нас – толкова дълбоко, оказа се впоследствие, че изправени пред по-точно и изчерпателно познание, често бе трудно да забравим старото. Така един ден едно от по-големите момчета ни обясни, че египтяните са познавали кръвообращението, нещо, което ни се стори така естествено, че по-късно ни бе трудно да преглътнем историята за откриването на кръвообращението от някакъв англичанин на име Харви. Нито пък сега ми се струва странно, че повечето ни разговори бяха за далечни места като Китай, Перу, Египет, Африка, Исландия, Гренландия. Говорехме за духове, за Бог, за прераждането на душите, за ада, за астрономията, за странни птици и риби, за възникването на скъпоценните камъни, за каучукови плантации, за методи за мъчение, за ацтеките и инките, за морския живот, за вулканите и земетресенията, за погребалните ритуали и сватбените церемонии в различните краища на земята, за езиците, за произхода на американските индианци, за изчезването на бизоните, за странни болести, за канибализма, за магьосничеството, за пътешествия до луната и какво е там горе, за убийци и крадци, за чудесата, описани в Библията, за производството на грънци, за хиляди неща, за които и дума не се споменаваше у дома или в училище и които бяха жизнено важни за нас, тъй като ние бяхме жадни, а светът бе така пълен с чудеса и тайни, единствено когато тръпнещи от студ на поляната ние говорехме сериозно и усещахме нужда за общуване, едновременно приятна и ужасяваща.