Когато Валеска се появи на сцената, вече бях назначил няколко армейски корпуса куриери. Кабинетът ми на "Сънсет плейс" бе като незапушен канал – така и вонеше. Бях се наврял в окоп на първа линия и ме обстрелваха от всички страни едновременно. Първо, човекът, който бях изместил, умря от мъка няколко седмици след моето появяване. Издържа точно колкото да ме въведе в нещата и след това пукна. Всичко стана толкова бързо, че дори нямах време да се почувствам виновен. От момента, в който пристигах в офиса, започваше една безкрайна бъркотия. Час преди моето пристигане – аз винаги закъснявах – вече имаше тълпа кандидати за работа. Трябваше да си пробивам с лакти път нагоре по стълбите и буквално да разблъсквам тълпата, за да се добера до бюрото си. Преди да успея да си сваля шапката, трябваше да проведа няколко телефонни разговора. Върху бюрото ми имаше три телефона, които звъняха едновременно. Късаха ми нервите още преди да започна работа. До пет-шест следобяд нямах време дори да ида да се изсера. Хайми бе още по-зле, защото бе вързан за телефонната централа. От осем сутринта до шест вечерта седеше там и прехвърляше куриери на други офиси за няколко часа или за целия ден. Никой от стоте и един офиса нямаше пълен щат. Хайми играеше шах с куриерите, докато аз бачках като луд, за да запълня дупките. Ако по някакво чудо един ден успеех да запълня всички вакантни места, на другия ден положението бе същото или дори по-лошо. Може би двайсет процента от служителите бяха за постоянно, останалите се рееха без път и посока. Постоянните гонеха другите. Те печелеха по четиридесет-петдесет долара на седмица, понякога шейсет или седемдесет и пет, дори сто долара на седмица, което означава, че печелеха доста повече от чиновниците и дори от собствените си шефове. Докато новите едва припечелваха по десет долара на седмица. Някои работеха не повече от час и напускаха, като често захвърляха снопче телеграми в някое боклукчийско кошче или в уличен канал. А когато напуснеха, искаха да им се плати веднага, което бе невъзможно, защото сложната счетоводна система не можеше да изчисли колко е изработил един куриер, преди да минат поне десет дни. В началото канех кандидата да седне до мен и му обяснявах подробно всичко. Правех така, докато не изгубих гласа си. Скоро се научих да пестя силите си за необходимия строг разпит. Първо, почти всички момчета в най-добрия случай бяха родени лъжци, а в останалите случаи бяха изпечени мошеници. Много от тях ги бяха назначавали и уволнявали хиляди пъти. Това им бе отличен случай да си намерят нова работа, тъй като служебните им задължения ги отвеждаха в офиси, където нормално кракът им не би стъпил. За щастие Макгъвърн, старият копой, който вардеше вратата и ми връчваше молбите за постъпване, имаше набито око. А освен това зад мен се намираха огромните картотеки, в които имаше информация за всеки кандидат, минавал някога през мелницата. Картоните не се отличаваха много от полицейските досиета. Бяха изпъстрени с червени и сини бележки, показващи една или друга простъпка. Преценката на данните ме поставяше на тясно. Всяко второ име бе свързано с кражба, измама, скандал, лудост, перверзни или идиотизъм. "Внимавай, еди-кой си е епилептик!" "Не назначавай този човек – той е негър!" "Знай, че този е бил в Данемора[2] – или пък в Синг Синг!"
Ако държах на етикета, сигурно никой нямаше да бъде назначен. Трябваше бързо да се ориентирам, и то не от данните, с които разполагах, нито от тези около мен, а от опит. Имаше хиляда и сто дреболии, по които можеше да се прецени един кандидат. Трябваше да забележа всички едновременно и бързо, защото в един кратък ден дори и да си чевръст като дявол, можеш да назначиш само еди колко си на брой и нито човек повече. И независимо колко наемах на работа, никога не бе достатъчно. На следващия ден всичко започваше наново. Системата бе порочна от начало до край, но не бе моя работа да я критикувам. Моята работа бе да назначавам и уволнявам. Аз бях в центъра на един въртящ се диск, който така бързо се вихреше, че нищо не можеше да се задържи на място. Имаше всъщност нужда от механик, но според висшестоящите механизмът си бе наред, всичко бе тип-топ, просто нещата временно се бяха объркали. А туй, че нещата се бяха объркали временно, водеше до епилепсия, кражби, вандалщина, извращения, негри, евреи, курви и какво ли не още – понякога до стачки и локаути. След което, по тази логика, взимаш голямата метла и измиташ постоянните или се въоръжаваш с тояга и пистолет и набиваш малко здрав разум в главите на нещастните идиоти, които се измъчват от илюзията, че нещата са из основи погрешни. Добре беше от време на време да говориш на Бог или да накараш някое църковно паство да попее – от време на време може би дори си струваше да направиш някое дарение – имам предвид, когато нещата станат прекалено ужасни, за да се изразят с думи. Но като цяло основното бе да назначаваш и уволняваш. Докато имаше хора и амуниции, трябваше да настъпваме, да продължаваме да прочистваме окопите. Междувременно Хайми се тъпчеше с очистително, достатъчно да му скъса задника, ако изобщо имаше задник, само че той вече нямаше задник, а само си въобразяваше, че сере в кенефа. Всъщност горкичкият мизерник беше в транс. Трябваше да се грижи за сто и един офиса и всеки от тях притежаваше на щат митично, ако не и хипотетично количество куриери, и независимо дали куриерите бяха реални или нереални, истински или илюзорни, Хайми трябваше от сутрин до вечер да ги прехвърля, докато аз запълвах дупките, които също бяха въображаеми, защото никой не можеше да каже дали някой новопостъпил е бил изпратен в определен офис, дали ще пристигне там днес, утре или никога. Някои се, загубваха в метрото или в лабиринтите под небостъргачите. Други прекарваха цял ден в надземното метро, защото с куриерска униформа пътуването бе безплатно, а вероятно на тях никога не им се бе отдавала възможността да се возят по цял ден. Някои тръгваха за Стейтън Айлънд и се озоваваха в Канарси или пък ги връщаха в кома ченгетата. Някои забравяха къде живеят и напълно изчезваха от лицето на земята. Някои, които назначавахме за Ню Йорк, след месец се появяваха във Филаделфия, като че ли това е нормално и в съответствие с Хойл. Някои се запътваха към местоназначението си, а по пътя решаваха, че е по-лесно да продават вестници и се заемаха с тая работа, облечени в униформите, които им бяхме дали, докато някой не ги арестуваше. Някои тутакси отиваха в болница в интензивно отделение, подтикнати от странен инстинкт за самосъхранение.
2
Данемора – малко селище в щат Ню Йорк, където се намира известен в криминалния свят затвор. (Бел. ред.)