Той непрекъснато говореше за себе си и за отношенията си със света около него, качество, което създаваше неблагоприятното впечатление, че е просто безочлив егоист. Дори се говореше, което само по себе си бе вярно, че повече се интересува от истината за бащинството на господин Макгрегър, отколкото от бащата Макгрегър. Изводът бе, че не обичаше наистина новооткрития си баща, а просто извличаше силно личностно удовлетворение от откриването на истината, .че експлоатира откритието по типичния си себевъзвеличаващ начин. Това бе съвсем вярно, защото господин Макгрегър от плът и кръв бе несравнимо по-нищожен, отколкото като символ на изгубения баща. Макгрегърови не разбираха нищо от символи и никога не биха схванали, дори и да им се обяснеше. Те полагаха противоречиви усилия едновременно да приемат загубения син и да го принизят до едно разбираемо ниво, на което да могат да го приемат не като "загубения", а просто като сина. Докато очевидно бе за всеки що-годе интелигентен човек, че този син изобщо не е син, а нещо като духовен баща, нещо като Христос, бих казал, който полагаше храбри усилия да приема като плът и кръв, нещо, от което вече безвъзвратно се бе освободил.
Следователно бях изненадан и поласкан, че тази странна личност, от която искрено се възхищавах, ме избра за свой доверен приятел. В сравнение с него бях твърде книжен, интелектуален и светски, и то по един погрешен начин. Но почти веднага отхвърлих тази страна на природата си и се оставих да ме топли непосредствената светлина, която дълбоката му и естествена интуиция за нещата създаваше. Намирайки се в негово присъствие, имах усещането, че ме събличат или по-скоро, че ме обелват, защото той изискваше много повече от обикновена голота от човека, с когото говори. Когато говореше с мен, той се обръщаше към един Аз, чието съществуване аз съвсем смътно подозирах, Аз, например, който излизаше на бял свят, когато, четейки книга, внезапно осъзнавах, че съм сънувал. Малко книги имаха свойството да ме хвърлят в транс, онзи съвършено просветлен транс, в който, без да знае, човек взима най-големите решения. Разговорите с Рой Хамилтън напомняха на това свойство. Те ме правеха много бодър, свръхестествено бодър, като същевременно не разрушаваха тъканта на съня. С други думи, той въздействаше върху зародиша на Аза, на съществото, което евентуално би надраснало голата личност, изкуствената индивидуалност и ме оставяше напълно сам и самотен, за да поема собствената си съдба.
Нашето говорене бе като таен език, сред който другите заспиваха или се губеха като призраци. За моя приятел Макгрегър разговорите ни бяха объркващи и дразнещи. Той ме познаваше много по-добре от другите хора около нас, но никога не бе видял нещо у мен, което да съответства на характера, с който сега му се представях. Говореше за Рой Хамилтън като за лошо влияние, което отново бе самата истина, защото тази неочаквана среща с неговия полубрат повече от всичко послужи за нашето отчуждение. Хамилтън ми отвори очите и ми даде нови стойности и въпреки че по-късно щях да загубя откровението, което ми бе завещал, въпреки това аз вече не можех да гледам света или приятелите си, както ги бях гледал преди неговото появяване. Хамилтън ме промени коренно, както може да те промени само изключителна книга, изключителна личност, изключително преживяване. За пръв път в живота си разбрах какво означава да изживееш жизнено важно приятелство и все пак да не се чувстваш поробен или обвързан заради него. Никога след като се разделихме не съм имал нужда от физическото му присъствие. Той се бе раздал напълно и аз го притежавах, без да бъда притежаван. Това бе първото ми, чисто, цялостно изживяване на приятелството и то никога не се повтори с друг приятел. Хамилтън по-скоро бе самото приятелство, отколкото приятел. Той бе олицетвореният символ и вследствие на това напълно удовлетворителен, поради което не ми бе повече нужен. Той самият добре разбираше това. Може би фактът, че няма баща, го тласкаше по пътя към откриването на Аза, което е финалната фаза на идентификацията със света и съответно на осъзнаването колко са безполезни връзките. Със сигурност тогава, застанал във вихъра на самоосъществяването си, никой не му бе нужен, а най-малко бащата от плът и кръв, когото той безплодно търсеше у господин Макгрегър. За него сигурно имаше характер на последно изпитание това идване на изток и търсенето на истински баща, защото, когато каза довиждане, когато отхвърли, господин Макгрегър, а също и господин Хамилтън, той бе като човек, пречистил се от всякакъв боклук. Никога не съм виждал човек, който да е толкова единствен, така напълно самотен и жив, така уверен и спокоен за бъдещето, както изглеждаше Рой Хамилтън, когато каза довиждане. И никога не съм виждал такова объркване и неразбиране, както в семейството на Макгрегър. Все едно бе умрял сред тях, а след това бе възкръснал и в момента ги напускаше като съвсем нов непознат човек. И сега ги виждам застанали в дворчето с глупашки, безпомощно празни ръце, плачеха, без да знаят сами защо – освен ако не е било, защото са загубили нещо, което никога не са притежавали. Харесва ми да мисля за това точно по този начин. Те бяха объркани и изоставени и смътно, съвсем смътно съзнаваха, че им е била дадена изключителна възможност, но им е липсвала сила и въображение да се възползват от нея. Това ми казваше глупавото, безсмислено кършене на ръце. Трудно мога да си представя нещо по-болезнено. Усетих ужасната неадекватност на света, когато е изправен лице в лице с истината. Усетих глупостта на кръвните връзки и любовта, която не е засегната от духа.