Хвърлям рязко поглед назад и се виждам отново в Калифорния. Аз съм сам и работя като роб в портокаловата горичка в Хула Виста. Дали живея истински? Не мисля. Аз съм нещастна, окаяна, жалка личност. Изглежда всичко съм загубил. Всъщност трудно може да се каже, че съм личност – по-скоро съм животно. По цял ден стоя или вървя зад две магарета, които са впрегнати в моята каруца. Нямам мисли, нямам мечти, нямам желания. Аз съм напълно здрав и празен. Аз съм нищо. Аз съм така напълно жив и здрав, че приличам на сочен, измамен плод, виснал на някое калифорнийско дърво. Още един слънчев лъч и ще изгния. "Pourri avant d’etre muri"[13]
Дали наистина този, който гние под яркото калифорнийско слънце, съм аз? Нищо ли не е останало от мен, от всичко което съм бил до този момент? Нека си помисля... Имаше Аризона. Спомням си, че бе вечер, когато за пръв път кракът ми стъпи на аризонска земя. На сумрачната светлина успях да различа в далечината едно планинско плато. Вървя по главната улица на градче, името ми се губи. Какво правя на тази улица в този град? Защо съм влюбен в Аризона, въображаема Аризона, която напразно търся с двете си здрави очи. Във влака с мен все още бе онази Аризона, която носех от Ню Йорк – дори след като пресякохме щатската граница. Дали от бленуването ми не ме извади мостът над един каньон? Мост, какъвто никога не бях виждал, природен мост, създаден от катаклизмено изригване преди хиляди години? А по моста минаваше човек, човек, който приличаше на индианец, яздеше кон, а до стремето му висеше продълговата торба. Хилядолетен естествен мост, който под гаснещите лъчи на слънцето сред кристално чистия въздух, приличаше на най-младия, най-нов мост, който може да си представите. А по моста, така здрав и издръжлив, минаваха, слава на Господа, просто един мъж и един кон, нищо повече. Това наистина бе Аризона и Аризона не бе плод на въображението, а самото въображение, облечено като кон и ездач. И това бе повече дори и от въображението, защото не бе обвито в аура от несигурност, а само остро изсечено, самото нещо, което бе мечтата и мечтателят, яхнал кон. А когато влакът спира, аз слизам и сънят ми прави дълбока дупка в мечтата. Аз съм в града на Аризона, който е част от разписанието, и това е само географската Аризона, която всеки може да посети, ако има пари. Вървя по главната улица с куфар в ръка и виждам хамбургери и истински фирми за недвижими имоти. Чувствам се така ужасно измамен, че ми иде да плача. Вече е тъмно и стоя в дъното на улицата, където започва пустинята, и плача като глупак. Коя част от мен е този плач? Защо този малък Аз, който бе започнал да покълва там в Бруклин и който сега е сред огромна пустиня, е обречен да загине? Сега вече имам нужда от теб, Рой Хамилтън! Имам нужда от теб за малко, само един кратък миг, докато се разпадам. Имам нужда от теб, защото не бях наистина готов да направя това, което направих. Мигар не си спомнях, когато ми каза, че не е необходимо да предприемам това пътуване, но ако трябва, да го направя? Защо не ме убеди да не тръгвам? Не, той не бе такъв. А аз не бях човек, който иска съвет. И ето ме, съсипан сред пустинята, а мостът, който бе истински, остана зад мен, а пред мен е нереалното и само Бог знае колко съм объркан и слисан, че ако можех да потъна в земята и да изчезна, бих го сторил.
Поглеждам рязко назад и виждам човек, оставен кротко да загине сред семейството си – моят баща. По-добре разбирам какво му се е случило, ако се върна много, много назад и мисля за улици като "Мауйер", "Консилиа", "Хумболт"... Особено "Хумболт" – Тези улици принадлежаха на квартал, който не бе далеч от нашия, но бе различен – по-лъскав, по-тайнствен. Като дете съм бил на улица "Хумболт" само веднъж и вече не си спомням причината за тази екскурзия, освен ако не е било, за да посетя някой болен роднина, който бере душа в германска болница. Но самата улица ми направи изключително впечатление. Нямам ни най-малка представа защо. Запечатала се е в паметта ми като най-тайнствената и най-обещаваща улица, която съм виждал. Може би, когато сме се приготвяли да отидем, майка ми, както обикновено, ми е обещала нещо прекрасно за награда, ако я придружа. Непрекъснато ми обещаваха неща, които никога не се овеществяваха. Може би тогава, като отидох на улица "Хумболт" и с изумление видях този нов свят, може би напълно съм забравил какво ми е било обещано и самата улица се бе превърнала в награда. Спомням си, че бе много широка и къщите от двете страни имаха високи веранди. Спомням си също, че в магазина за дрехи на първия етаж на една от тези странни къщи, на витрината имаше манекен с провесен на врата шивашки метър и знам, че бях дълбоко потресен от тази гледка. По земята имаше сняг, но слънцето бе силно и ясно си спомням, че около кофите за пепел, замръзнали в леда, имаше малки локви от топящ се сняг. Като че ли цялата улица се топеше под сияйното зимно слънце. По парапетите на високите веранди купчините сняг, захлупили ги като прекрасни бели калпаци, започваха да се свличат, да се разпадат, и оставяха тъмни петна по червеникавия камък, който тогава бе много на мода. Малките стъклени табели на зъболекарите и лекарите, прикътани в ъглите на витрините, светеха бляскаво на обедното слънце и за пръв път усетих, че може би тези кабинети не са килиите за мъчения, за които ги смятах. Детински си представях, че тук в този квартал, особено на тази улица, хората са по-дружелюбни, уверени и естествено несравнимо по-богати. Аз самият също се почувствах по-уверен, макар да бях само малчуган, защото за пръв път виждах улица, която изобщо не ме ужасяваше. Тази улица, просторна, разкошна, бляскава, покрита с топящ се сняг, по-късно, когато започнах да чета Достоевски, свързвах с пролетта на Санкт Петербург. Дори архитектурата на църквите бе различна. В тях имаше нещо полуориенталско, нещо грандиозно и същевременно топло, което хем ме плашеше, хем ме привличаше. На тази широка просторна улица видях, че къщите са построени далеч от тротоарите, потънали в спокойствие и достолепие и неомърсени от промъкнали се магазини, фабрики и ветеринарни обори. Видях улица, изградена единствено от къщи за живеене и се изпълних със страхопочитание и възхищение. Спомням си всичко това и несъмнено то много ми е повлияло и все пак едва ли е достатъчно, за да обясни странната сила и трепет, които предизвиква у мен самото споменаване на улица "Хумболт". Няколко години по-късно една вечер отидох отново там и бях дори още по-трогнат от първия път. Разбира се, улицата изглеждаше различно, но бе нощ, а нощта винаги е по-малко жестока от деня. Отново усетих странното въодушевление от простора, от разкоша, който, макар и поизлинял, все още се усещаше, все още разпокъсано се налагаше, както едно време парапетите от кафеникав камък се налагаха чрез топящия се сняг. Най-осезателно от всичко обаче бе почти чувственото усещане да бъдеш на ръба на откритието. Отново болезненото усещане, че до мен е майка ми, с големите пухкави ръкави на коженото ѝ палто, усещането за жестоката бързина, с която ме бе превела през улицата тогава, и упоритата настойчивост, с която очите ми попиваха всичко ново и различно. При онова второ посещение смътно си спомних друг субект от моето детство, старата икономка, която наричаха с чуждоземното име госпожа Кикинг. Не си спомням да се е разболявала, но си спомням, че я посетихме в болницата, където тя бавно умираше, и че болницата е някъде близо до улица "Хумболт", която не умираше, а бляскаво сияеше сред топящия се сняг и обедното зимно слънце. Какво ми бе обещала тогава майка ми, не можех да си спомня. По принцип тя можеше да обещае какво ли не, а онзи път в пристъп на разсеяност сигурно ми бе обещала нещо толкова абсурдно, че дори и аз, с цялата си детинска доверчивост, не съм могъл да се хвана на въдицата. И все пак, дори да ми бе обещала луната, напълно съзнавайки, че е невъзможно, аз бих се помъчил да облека обещанието ѝ в мъничко вяра. Исках отчаяно всичко, което ми се обещаеше, а в случай че, след като поразмислех, то се оказваше невероятно, въпреки това аз се опитвах сам да намеря средства за реалното осъществяване на тези обещания. Това, че хората могат да правят обещания без ни най-малкото намерение да ги изпълнят, за мен бе нещо невъобразимо. Дори когато най-жестоко ме мамеха, аз пак вярвах. Вя