леч от нашия, но бе различен – по-лъскав, по-тайнствен. Като дете съм бил на улица "Хумболт" само веднъж и вече не си спомням причината за тази екскурзия, освен ако не е било, за да посетя някой болен роднина, който бере душа в германска болница. Но самата улица ми направи изключително впечатление. Нямам ни най-малка представа защо. Запечатала се е в паметта ми като най-тайнствената и най-обещаваща улица, която съм виждал. Може би, когато сме се приготвяли да отидем, майка ми, както обикновено, ми е обещала нещо прекрасно за награда, ако я придружа. Непрекъснато ми обещаваха неща, които никога не се овеществяваха. Може би тогава, като отидох на улица "Хумболт" и с изумление видях този нов свят, може би напълно съм забравил какво ми е било обещано и самата улица се бе превърнала в награда. Спомням си, че бе много широка и къщите от двете страни имаха високи веранди. Спомням си също, че в магазина за дрехи на първия етаж на една от тези странни къщи, на витрината имаше манекен с провесен на врата шивашки метър и знам, че бях дълбоко потресен от тази гледка. По земята имаше сняг, но слънцето бе силно и ясно си спомням, че около кофите за пепел, замръзнали в леда, имаше малки локви от топящ се сняг. Като че ли цялата улица се топеше под сияйното зимно слънце. По парапетите на високите веранди купчините сняг, захлупили ги като прекрасни бели калпаци, започваха да се свличат, да се разпадат, и оставяха тъмни петна по червеникавия камък, който тогава бе много на мода. Малките стъклени табели на зъболекарите и лекарите, прикътани в ъглите на витрините, светеха бляскаво на обедното слънце и за пръв път усетих, че може би тези кабинети не са килиите за мъчения, за които ги смятах. Детински си представях, че тук в този квартал, особено на тази улица, хората са по-дружелюбни, уверени и естествено несравнимо по-богати. Аз самият също се почувствах по-уверен, макар да бях само малчуган, защото за пръв път виждах улица, която изобщо не ме ужасяваше. Тази улица, просторна, разкошна, бляскава, покрита с топящ се сняг, по-късно, когато започнах да чета Достоевски, свързвах с пролетта на Санкт Петербург. Дори архитектурата на църквите бе различна. В тях имаше нещо полуориенталско, нещо грандиозно и същевременно топло, което хем ме плашеше, хем ме привличаше. На тази широка просторна улица видях, че къщите са построени далеч от тротоарите, потънали в спокойствие и достолепие и неомърсени от промъкнали се магазини, фабрики и ветеринарни обори. Видях улица, изградена единствено от къщи за живеене и се изпълних със страхопочитание и възхищение. Спомням си всичко това и несъмнено то много ми е повлияло и все пак едва ли е достатъчно, за да обясни странната сила и трепет, които предизвиква у мен самото споменаване на улица "Хумболт". Няколко години по-късно една вечер отидох отново там и бях дори още по-трогнат от първия път. Разбира се, улицата изглеждаше различно, но бе нощ, а нощта винаги е по-малко жестока от деня. Отново усетих странното въодушевление от простора, от разкоша, който, макар и поизлинял, все още се усещаше, все още разпокъсано се налагаше, както едно време парапетите от кафеникав камък се налагаха чрез топящия се сняг. Най-осезателно от всичко обаче бе почти чувственото усещане да бъдеш на ръба на откритието. Отново болезненото усещане, че до мен е майка ми, с големите пухкави ръкави на коженото ѝ палто, усещането за жестоката бързина, с която ме бе превела през улицата тогава, и упоритата настойчивост, с която очите ми попиваха всичко ново и различно. При онова второ посещение смътно си спомних друг субект от моето детство, старата икономка, която наричаха с чуждоземното име госпожа Кикинг. Не си спомням да се е разболявала, но си спомням, че я посетихме в болницата, където тя бавно умираше, и че болницата е някъде близо до улица "Хумболт", която не умираше, а бляскаво сияеше сред топящия се сняг и обедното зимно слънце. Какво ми бе обещала тогава майка ми, не можех да си спомня. По принцип тя можеше да обещае какво ли не, а онзи път в пристъп на разсеяност сигурно ми бе обещала нещо толкова абсурдно, че дори и аз, с цялата си детинска доверчивост, не съм могъл да се хвана на въдицата. И все пак, дори да ми бе обещала луната, напълно съзнавайки, че е невъзможно, аз бих се помъчил да облека обещанието ѝ в мъничко вяра. Исках отчаяно всичко, което ми се обещаеше, а в случай че, след като поразмислех, то се оказваше невероятно, въпреки това аз се опитвах сам да намеря средства за реалното осъществяване на тези обещания. Това, че хората могат да правят обещания без ни най-малкото намерение да ги изпълнят, за мен бе нещо невъобразимо. Дори когато най-жестоко ме мамеха, аз пак вярвах. Вярвах, че се е намесило нещо необикновено и съвсем извън възможностите на другия човек, за да направи обещанието невалидно.