Този въпрос с вярването, със старото обещание, което никога не се изпълняваше, ме кара да си спомням за баща ми, който бе изоставен точно в момента, когато бе в най-голяма нужда. До времето, когато баща ми се разболя, нито той, нито майка ми бяха показвали каквито и да е религиозни склонности. Въпреки че винаги препоръчваха църквата на другите, кракът им не бе стъпвал в църква от деня на сватбата им. Смятаха онези, които ходеха твърде редовно на църква, за леко смахнати. Начинът, по който казваха – "еди кой си е религиозен" – бе достатъчен, за да покаже презрението и присмеха или съжалението, с което се отнасяха към подобни лица. Ако от време на време, заради нас, децата, пасторът неочаквано посетеше дома ни, те се държаха с него като с човек, с когото трябва да се съобразяват от обикновена учтивост, но с когото нямаха нищо общо, към когото изпитваха известно подозрение, всъщност като с представител на вид някъде между глупците и шарлатаните. Например, пред нас го определяха като "прекрасен човек", но когато им дойдеха на гости приятели да поклюкарстват, тогава можеше да се чуят коренно различни коментари, придружени обикновено от подигравателни смехове и саркастични подмятания.
Баща ми бе покосен от смъртната болест в резултат на прекалено внезапното му тържествено обещание да не пие. През целия си живот той бе дружелюбен веселяк: бе се сдобил с доста симпатично шкембе, бузите му бяха доста закръглени и червени като божур, маниерите – свободни и лениви, и изглеждаше като да му е писано да доживее до дълбока старост, здрав и прав като дъб. Но под тази невъзмутима и весела фасада нещата съвсем не бяха добре. Работите му не вървяха, дълговете се трупаха, а някои от старите му приятели започваха да го изоставят. Най-вече го тревожеше отношението на майка ми. Тя гледаше черногледо на нещата и не се опитваше да го скрие. Като изпаднеше в истерия, се нахвърляше върху него и го обсипваше със злобни ругатни и клетви и заплашваше, че ще си отиде завинаги. За капак един ден той стана сутринта и се закле да не сложи и капка алкохол в устата си до края на живота си. Никой не му повярва, че говори сериозно. И други от семейството се бяха отказвали oт алкохола и, както сами се изразяваха, минаваха на гола водица, но скоро отново се връщаха към бутилката. Никой от семейството, а по едно или друго време всеки бе опитвал, не бе успял да се превърне във въздържател. Но моят старец бе друг. Откъде и как намери сили да удържи решението си, само Бог знае. Струва ми се невероятно, защото, ако бях на негово място, щях да се напия до смърт. Но не и той. За пръв път проявяваше някаква твърдост, решителност, воля за нещо. Майка ми така се същиса, идиотката, че започна да му се подиграва, да остроумничи по адрес на силата на волята му, която до този момент бе така окаяно слаба. И все пак той удържа. Приятелите му по чашка много бързо изчезнаха. Накратко, скоро той се оказа напълно изолиран. Това трябва да го е довършило, защото, преди да минат много седмици, той се разболя тежко и трябваше да се извика лекар. Той се пооправи, достатъчно, за да може да става от леглото и да ходи, но все пак си остана много болен, Предполагаха, че е болен от язва на стомаха, макар и никой да не бе съвсем сигурен от какво я е прихванал. Всички обаче разбираха, че е направил грешка, като бе спрял алкохола така отведнъж. Бе твърде късно обаче да се върне към умерен начин на живот. Стомахът му бе толкова зле, че не можеше да поеме и купичка супа. За два месеца заприлича на скелет. И много остаря. Като Лазар, възкръснал от гроба.
Един ден майка ми ме извика и със сълзи на очи ме помоли да отида при семейния лекар и да разбера истината за състоянието на баща ми. Доктор Рауш бе наш семеен лекар от много години. Той бе типичен "шваба" от старата школа, доста отегчен и чудат след толкова години практика, но все пак не можеше напълно да се откъсне от пациентите си. С глупавата си тевтонска глава се опитваше да изгони по-несериозните си пациенти, да ги убеди, че са здрави, така да се каже. Когато влезеш в кабинета му, дори не вдигаше глава да те погледне, а продължаваше да пише или да прави, каквото там правеше, като задаваше наслуки въпроси, с механичен и обиден тон. Той се държеше така грубо, така подозрително, че макар да звучи нелепо, човек трябваше да му занесе не само болежките си, но и доказателство за тях. Караше човек да се чувства, все едно не само физически е болен, но и умствено. "Само си въобразяваш", бе любимата му фраза, която той изстрелваше с гаден, подигравателен тон. Познавайки го и мразейки го от сърце, отидох подготвен с лабораторен анализ на изпражненията на баща ми. В джоба си също така имах и изследвания на урината му, ако изиска допълнителни доказателства.