Когато бях момче, доктор Рауш проявяваше към мен известна любов, но от деня, когато отидох при него с трипер, той загуби доверие в мен и винаги ме обсипваше с гадни приказки, когато се появя на вратата. "Какъвто бащата, такъв и синът" бе неговият девиз и затова никак не се изненадах, когато, вместо да ми даде информацията, която исках, той започна да ме поучаваш мъмри, като думите му се отнасяха за баща ми и за нашия начин на живот.
– Не можеш да вървиш срещу природата – каза с кисела, мрачна физиономия, без да ме гледа, докато говори, твърде зает да рови из картотеката си. Приближих се безшумно до бюрото му, постоях до него, без да издам звук, а когато той погледна към мен с обичайното си сърдито, обидено изражение, аз казах:
– Не съм дошъл тук да слушам морални проповеди... Искам да знам какво е състоянието на баща ми.
Той рязко се изправи и като заби в мен най-свирепия си поглед, каза като един истински, глупав, груб шваба:
– Баща ти няма никакъв шанс, ще умре до шест месеца.
Аз отговорих:
– Благодаря, това бе всичко, което исках да знам – и си тръгнах към вратата. Тогава, осъзнал, че е направил грешка, той тромаво ме последва и като постави ръка на рамото ми, се опита да омекоти твърдението си, като мънкаше и пелтечеше, и говореше – аз не искам да кажа, че е абсолютно сигурно, че ще умре, и така нататък, а аз го отрязах, като отворих вратата и изкрещях, колкото сила имах, така, че пациентите в чакалнята да ме чуят:
– Смятам, че си гадно лайно и да пукнеш дано, лека вечер!
Когато се прибрах вкъщи, поизмених мнението на доктора, като казах, че положението му е много сериозно, но ако добре се грижи за себе си, ще се оправи. Това наистина зарадва стареца. По собствено решение мина на диета от мляко и сухари, което дори и да не бе най-доброто за него, поне със сигурност не вредеше. Около година бе полуинвалид, а вътрешно, с течение на времето, ставаше все по-спокоен и очевидно бе решен да не разреши на нищо да наруши мира на духа му, нищо, независимо че всичко ще иде по дяволите. Когато поукрепна, започна всеки ден да се разхожда до гробището, което бе наблизо. Сядаше на една слънчева пейка и наблюдаваше как възрастни хора се суетят около гробовете. Близостта до гроба, вместо да го натъжи, изглежда го развеселяваше. Ако не друго, поне бе се примирил с мисълта за евентуалната смърт, факт, който той до този момент несъмнено бе отказвал да погледне в очите. Често се прибираше у дома с цветя, които бе набрал на гробището, от лицето му струеше кротка, ведра радост, и като седнеше в креслото си, той разказваше разговора, който бе провел тази сутрин с един от другите болници, често посещаващи гробището. След известно време бе очевидно, че той наистина се радва на уединението си или по-скоро не само му се радваше, но извличаше дълбока полза от изживяването по начин, който майка ми не бе достатъчно интелигентна да разбере. Бил станал мързелив, така казваше тя. Понякога го изявяваше още по-крайно, потупваше челото си с показалец, докато говореше, но не казваше нищо открито, заради сестра ми, която без съмнение не бе в ред с главата.
Веднъж, с любезното съдействие на стара вдовица, която всеки ден посещаваше гроба на сина си и бе, както майка ми би казала "религиозна", той се запозна с пастор от една близка църква. Това бе ключово събитие в живота на стареца. Внезапно разцъфтя онази малка духовна спора, която почти бе атрофирала от липса на храна, и тя се разрасна до такива изумителни размери, че бе трудно да го познаеш. Човекът, отговорен за тази необикновена промяна в баща ми, бе съвсем обикновен. Той бе пастор от църквата на конгрешаните със скромно паство, живеещо в съседство с нашата махала. Едничкото му добро качество бе, че не натрапва религиозността си. Старецът бързо изпадна в нещо като пубертетско обожание. Не говореше за нищо освен за този свещеник, когото смяташе за свой ..приятел. Тъй като никога през живота си не бе поглеждал Библията, нито пък някоя друга книга, бе, меко казано, малко учудващо да го чуеш да казва кратка молитва преди ядене. Той изпълняваше тази церемония по странен начин, подобно на човек, който взима лекарство за ободряване. Ако ми препоръчаше да прочета някоя глава от Библията, добавяше много сериозно:
– За твое добро е.
Това бе едно ново лекарство, което бе открил, нещо като бабешки лек, способен да изцери всички болести и който може да се взима дори и да не си болен, защото със сигурност поне не вреди. Той ходеше на всички служби и участваше активно в живота на църквата, а когато в свободното от тези занимания време излезеше на разходка например, се отбиваше в къщата на пастора да си побъбрят. Ако пасторът кажеше, че президентът е добър човек и трябва да бъде преизбран, то баща ми повтаряше на всички точно каквото бе казал пасторът, и ги навиваше да гласуват за преизбирането на президента. Каквото кажеше пасторът, бе правилно и вярно и никой не можеше да оспори словата му. Не ще и дума, това бе полезно за образованието на стареца. Ако в проповедта си споменеше египетските пирамиди, той веднага започваше да се информира за пирамидите. Говореше за пирамидите така, все едно хората дължаха единствено нему просвещаването си в този феномен. Пасторът бе казал, че пирамидите са едно от най-възхитителните постижения на човечеството, следователно да не знаеш за тяхното съществуване, бе срамно невежество, дори грях. За щастие пасторът не се спираше много обстойно на проблема за греха. Той бе модерен тип проповедник, който въздействаше на паството си, по-скоро възбуждайки тяхното любопитство, отколкото осланяйки се на съвестта им. Проповедите му напомняха по-скоро на вечерно училище и за човек като баща ми бяха следователно много забавни и насърчителни. От време на време мъжете от паството се поканваха на малко празненство, което се правеше с цел да се демонстрира, че добрият свещеник е само обикновен човек като тях и при случай може да си позволи здраво да похапне и дори да изпие чаша бира. Нещо повече: той винаги пееше – не религиозни химни, а весели популярни песнички. Като събере две и две, човек би заключил от това непринудено весело поведение, че може би от време на време си позволява и по някоя фуста, винаги умерено, разбира се. Тази дума бе балсам за измъчената душа на стареца – "умерено". Все едно да откриеш нов зодиакален знак. И макар да бе твърде болен да се върне дори и към умерен начин на живот, въпреки всичко му се отразяваше добре на душата. И така, кога го чичо Нед, който редовно се отказваше от пиенето и отново се връщаше към порока, една вечер намина към къщи, баща ми му изнесе лекция за добродетелите на умереността. По това време чичо Нед бе в период на въздържание и така, когато баща ми, трогнат от собствените си думи, внезапно отиде до бюфета и взе гарафа вино, всички се шокираха. Никой не би се осмелил да покани чичо Нед на чашка, след като той се бе заклел във въздържание. Извършването на подобно нещо представляваше сериозно престъпление срещу семейната вярност. Но старецът го направи с такава убеденост, че никой не се обиди. В резултат чичо Нед изпи чаша вино и се прибра в дома си, без да се отбие в кръчмата да утоли жаждата си. Това бе необикновено събитие и дълго след това хората говореха и коментираха. Всъщност от този ден нататък чичо Нед започна да се държи леко чудато. Изглежда, на следващия ден отишъл в магазина за алкохол, купил бутилка шери и го налял в една гарафа. Поставил гарафата на бюфета, както бе видял у нас, и вместо да я изпразни на един дъх, се задоволявал с по една чаша от време на време – "само един напръстник", както казваше. Поведението му бе така забележително, че леля ми, която все още не можеше да повярва на очите си, дойде един ден вкъщи и дълго разтоваря с баща ми. Освен всичко останало, го помоли да покани пастора някоя вечер у тях, за да може чичо Нед да попадне под благотворното му влияние. Накратко, скоро чичо Нед стана член на паството и също като моя старец, изглежда, цъфтеше и се радваше на новия живот. Нещата вървяха добре до деня на пикника. Този ден, за нещастие, бе изключително топло и дали от игрите, от вълнението или от веселието чичо Нед ужасно ожадня. Чак когато бе вече порядъчно къркан, някой забеляза редовните му и чести посещения до бурето с бирата. Тогава обаче бе прекалено късно. В това състояние бе неконтролируем. Дори и пасторът нищо не можеше да направи. Нед кротко напусна пикника и се отдаде на див гуляй, който трая три дни и три нощи. Може би щеше да продължи по-дълго, ако не се бе замесил в побой край реката и не бе намерен в безсъзнание от нощния пазач. Занесоха го в болницата с мозъчно сътресение, от което той никога не се оправи. Като се върна от погребението, баща ми каза: