– Нед не знаеше какво е сдържаност. Това си бе негова грешка. Все едно, сега е по-добре... така е по-добре за него.
И все едно да докаже на пастора, че не е направен от същото тесто като чичо Нед, той стана още по-ревностен в съблюдаването на църковните си задължения. Той бе повишен в "старейшина", положение, от което бе изключително горд и благодарение на което му се разрешаваше по време на неделните служби да помага в събирането на волните пожертвувания. Само като си представя моя старец как крачи из църквата с кутията в ръка. Като си го представя застанал богоговейно пред олтара с кутията за пожертвуванията, докато пасторът благославя даденото, всичко това ми се струва толкова невероятно, че не знам какво да кажа. Предпочитам да си го спомням като човека, който познавах в детството си и който срещах в чакалнята на ферибота в събота по обед. Около входа имаше три кръчми, които в събота по обед бяха изпълнени с мъже, отбили се да хапнат нещо и да пийнат халба бира. Виждам баща ми на трийсет години, сърдечна, жизнерадостна душа, даряващ всички с усмивката си и винаги готов да побъбри, да убие времето, виждам го опрял ръка на бара, сламената му шапка бутната назад, лявата му ръка вдигнала халбата, за да гаврътне пенливата течност. Очите ми тогава бяха на нивото на златната верижка, провиснала от жилетката му. Спомням си пепитения костюм, който носеше през лятото и как го отличаваше от другите мъже на бара, които не бяха имали късмета да се родят шивачи. Спомням си как пъхаше ръката си в голямата стъклена купа, където имаше разни неща за ядене, безплатно, и ми подаваше няколко малки кравайчета, като ми казваше, че трябва да отида да видя резултатите на витрината на офиса на "Бруклин Таймс", който се намираше наблизо, и може би като излезех от кръчмата, за да видя кой е спечелил, щяха да минат върволица велосипедисти, каращи съвсем близо до тротоара, където имаше ивица асфалт, сложена специално за тях. Може би точно тогава фериботът щеше да приближи пристана и аз щях да спра, за да гледам хората в униформи, докато въртяха огромните дървени колела, за които бяха прикрепени веригите. Когато вратите се отвореха и спуснеха мостчето за пътници, се изсипваше тълпа, която моментално се насочваше към кръчмите, които красяха близките ъгли. През онези дни морукът наистина знаеше значението на думата "умереност", тогава пиеше, защото наистина бе жаден, и да изпиеш халба бира до пристана на ферибота, бе мъжко право. Тогава бе, както прекрасно е казал Мелвил: "Хранете всички неща с подходяща за тях храна – в случай че може да се намери храна. Храната на душата е светлина и пространство, значи – храни я със светлина и простор. Но храната на тялото е шампанско и стриди, значи – храни го с шампанско и стриди. И така то ще заслужи щастливо възкресение, ако изобщо има такова." Да, затова ми се струва, че душата на стареца все още не се бе сбръчкала, че тя непрестанно бе обвързана от светлина и простор, а тялото му, без да го е грижа за възкресението, се хранеше с всичко удобно и достъпно – ако не шампанско и стриди, то поне голяма халба бира и гевречета. Тогава никой не обсъждаше нито тялото му, нито начина му на живот, нито пък липсата му на вяра в Бога. И тогава не бе заобиколен от лешояди, а от добри другари, обикновени смъртни като него, които не гледаха нито надолу, нито нагоре, ами право напред, очите им винаги бяха приковани в хоризонти и доволни от гледката.