, обаче това не е нищо в сравнение с тежките отговорности, които трябваше да поеме. В Ню Рошел имали нужда от него и той трябвало да се подчини на гласа на съвестта си. Всичко това старецът разказа със същата престореност, с която пасторът го бе предал. Но бе съвсем очевидно, че старецът е наранен. Не можеше да разбере защо Ню Рошел не може да си намери друг свещеник. Каза, че не било честно да съблазняват пастора с по-висока заплата. Ние се нуждаем от него тук, каза той печално, така тъжно, че ми се доплака. Каза, че щял да си поговори открито с пастора, защото, ако някой можел да го убеди да остане, това бил именно той. През последвалите няколко дни той наистина направи каквото можа, несъмнено за голямо неудоволствие на свещеника. Потискащо бе да видиш празния му поглед, когато се връщаше от тези срещи. Имаше вид на удавник, който се опитва да се залови за сламка. Естествено, пасторът остана твърд като камък. Дори когато старецът се разридаваше пред него, той не се трогна и не промени решението. Това бе повратна точка. От този миг нататък баща ми претърпя коренна промяна. Стана зъл и свадлив. Той не само не казваше молитва преди ядене, но и престана да ходи на църква. Върна се отново към стария си навик да ходи на гробището и да се припича там на слънце. Стана мрачен, после меланхоличен и накрая лицето му застина в неизменното скръбно изражение, в покруса, изтъкана от отчаяние, безнадеждност, празнота. Никога повече не спомена името му, нито църквата, нито някой от хората, с които тогава се бе срещал. Ако ги срещнеше на улицата, ги поздравяваше, без да се спре да се ръкуват. Четеше вестниците от кора до кора и отзад напред, без да коментира. Четеше дори рекламите, без да изпуска нито една, сякаш се опитваше да запълни огромна дупка, която непрестанно зееше пред очите му. Никога не го чух отново да се смее. Най-много да се усмихне вяло и безнадеждно за миг, после усмивката изчезваше и у нас оставаше усещането за един изгаснал живот. Бе мъртъв като угаснал кратер и нямаше никаква надежда за възкресение. И дори да се сдобиеше с нов стомах и здрава храносмилателна система, това не би го върнало към живота. Той бе минал отвъд притегателната сила на шампанското и стридите, на светлината и простора. Беше като птица додо, заровила глава в пясъка и подсвиркваща през дупката на задника си. Когато задремеше във фотьойла си, долната му челюст увисваше. Той винаги е хъркал здраво, но сега хъркаше още по-силно, като човек, който наистина е мъртъв за света. Хъркането му всъщност много напомняше на предсмъртно хриптене, с изключение на това, че бе накъсано от периодични дълги подсвирквания като на уличен продавач на фъстъци. Като хъркаше, изглеждаше, все едно насича цялата вселена на малки парченца, така че този, който го последва, да има достатъчно съчки да си пали огън цял живот. Най-ужасяващото и очарователно хъркане, което съм чувал – хрипкаво и кихавично, грозно и гротескно. Понякога бе като скъсан акордеон, друг път – като жаба, квакаща в блатото. След продължително изсвирване следваше ужасяващо хриптене, все едно предава Богу дух, а след това отново се връщаше към нормалното вдишване и издишване, ритмично, глухо стържене, все едно стоеше гол до кръста, с бичкия в ръка, пред съвкупната лудост на суетата мирска. Това, което придаваше на тези изпълнения лека налудничавост, бе мумиеподобното изражение на лицето, където само дебелите лигави устни оживяваха. Те бяха като хрилете на акула, задрямала на повърхността на спокойния океан. Той блажено си хъркаше на гръдта на морските дълбини, несмущаван от сънища или течения, без да се колебае, без да се тормози от незадоволени желания. Когато затвореше очи и се отпуснеше, светлината на света загасваше и той бе сам, както преди да се роди, бе един саморазрушаващ се космос. Той седеше във фотьойла си, както Йона е седял в корема на кита, намерил последно убежище в сигурността на черната дупка, без да очаква нищо, без да желае нищо, не мъртъв, а жив погребан, погълнат цял и невредим, дебелите му устни нежно пръхтяха с влизането и излизането на белия дъх на празнотата. Той бе в света на Ной и търсеше Каин и Авел, но не можеше да срещне жива душа, дума или знак. Той пътуваше с кита и стържеше леденото, черно дъно. Изминаваше огромни разстояния с главоломна скорост, воден единствено от буйните гриви на морските зверове. Беше пушекът, който се вие от комините, гъстите облаци, закриващи луната, тлъстата тиня, която съставлява хлъзгавия линолеумен под на океанските дълбини. Беше по-мъртъв от мъртвите, защото бе жив и празен, без надежда за възкресение, защото бе пътувал отвъд границите на светлината и простора и се бе загнездил на сигурно в черната дупка на нищото. По-скоро трябваше да му се завижда, отколкото да бъде съжалявай, защото сънят му не бе дрямка или промеждутък, а изконен сън, който сам по себе си е дълбина и оттук нататък сънят се вдълбава ли вдълбава навътре-навътре в съня, който се съни, съни се вдън дълбини, до най-дълбокия сън, който се вдълбава надолу и до най-сънната дълбина, която се съни сладко, сънносладко. Той бе заспал. Той е заспал. Той ще бъде заспал. Спи. Спи. Татко, спи, моля те, защото ние будните се печем на адския огън...