Когато идваше сутрин на работа, Хайми подостряше моливите си. Вършеше това с религиозна ревностност, независимо от това колко звънеше телефонът, защото, както по-късно ми обясни, ако веднага не подостри моливите си, те никога няма да бъдат подострени. След това хвърляше поглед през прозореца да види какво е времето. Тогава, с надлежно подострен молив правеше малка кутийка в горната част на списъка на куриерите, който винаги стоеше до него, и в нея записваше атмосферните условия. Това, както той също така ме информира, понякога се оказвало полезно алиби. Ако земята е покрита с една педя сняг или има поледица, и дявола можеш да извиниш задето не прехвърля куриерите по-бързо, пък и завеждащият "Кадри" задето не запълва добре дупките, нали така? Но защо първата му работа, след като подостреше моливите, не бе да се изсере, вместо да се заеме с централата, за мен си остана загадка. По-късно той и това ми обясни. Както и да е, денят винаги започваше с бъркотия, оплаквания, запек и вакантни места. Започваше и с шумни, сочни пръдни, вонящи усти, изпилени нерви, епилепсия, менингит, ниски заплати, пресрочени неизплатени заплати, с износени обувки, мазоли, дюстабани и пришки, с изчезнали бележници, откраднати или забравени писалки, телеграми, носещи се към уличната канавка, със заплахи от страна на вицепрезидента и съвети от страна на директорите, с кавги и спорове, с поройни дъждове и скъсани телеграфни жици, с нови методи за повишаване на ефективността на труда, както и със стари, които са били шкартирани с надежда за по-добри времена и молитва за премия, която никога не идва. Новите куриери се показваха от окопите и ги застрелваха, а старите се окопаваха все по-дълбоко и по-дълбоко, като плъхове в сирене. Никой не бе удовлетворен, а най-малко обществеността. Отнемаше около десет минути да се свържеш по телеграфа със Сан Франциско и около година, за да достигне едно съобщение до човека, за когото бе предназначено – а можеше и никога да не достигне.
Младежката католическа асоциация – която силно желаеше да подобри морала на работещите момчета из цяла Америка – всеки ден по обяд провеждаше срещи и се интересуваше дали не бих могъл да пратя няколко напети момчета да чуят петминутната реч на Уилям Карнеги Астърбилт младши по време на службата. Господин Малори от Лигата за благоденствие би искал да знае дали някой път не бих могъл да му отделя няколко минути, за да ми разкаже за примерните затворници, пуснати под гаранция, които биха се радвали да работят каквото и да е, дори като куриери. Госпожа Гугенхофър от Еврейското благотворително общество би била много благодарна, ако ѝ съдействам да бъдат подпомогнати няколко домакинства в окаяно състояние, които били в окаяно състояние, защото всички членове на семейството били недъгави, болни или сакати. Господин Хагърти от Дома за трудни деца беше сигурен, че може да ми предложи точно младежите, от които имам нужда, просто трябвало да им дам шанс – всички те били тормозени от доведените си бащи или мащехи. Кметът на Ню Йорк би оценил високо, ако лично изслушам приносителя на настоящето писмо, който той всячески би ми препоръчал, но защо кметът не назначи приносителя на работа оставаше тайна. Мъж се навежда над рамото ми и ми подава бележка, която току-що е написал – "Мене всичко разбира, но мене не чува гласовете". До него стои Лутър Уинифред, парцаливото му палто е закопчано с безопасни игли. Лутър е две седми чист индианец и пет седми германо-американец, така ми обясни. От индианска страна е Кроу, един от монтанските Кроу. Последната му работа била да поставя щори на прозорци, но бил много кльощав и го било срам да се катери по стълба пред една дама. Излязъл от болница оня ден и все още бил отпаднал, но смята, че има достатъчно сили да носи съобщения.