Старецът изглеждаше изумен.
– Какво ти има? – и му се усмихна леко и помирително. Майка ми току-що се бе върнала от кухнята и стоеше зад стола на Гроувър. Тя направи кисела гримаса, опитвайки се да каже на баща ми, че Гроувър е луд. Дори сестра ми май разбра, че нещо му има, особено когато отказа да посети новия боулинг, който нейният прекрасен пастор спешно бе инсталирал за младите мъже като Гроувър.
Какво му бе станало на Гроувър? Нищо, освен това, че краката му бяха здраво стъпили върху петата основа на голямата стена на Свещения Град Йерусалим, петата основа, изградена изцяло от сардоникс, откъдето пред очите му се разкриваше гледка към чиста река от водата на живота, бликащ от Божия трон. И гледката на реката на живота бе за Гроувър като ухапването на хиляди бълхи по долната част на дебелото черво. Докато не притичаше поне седем пъти около цялото земно кълбо, той нямаше да може да седне спокойно не задника си и да наблюдава слепотата на безразличието на хората с нещо като хладнокръвие. Той бе жив и пречистен и въпреки че в очите на мързеливите мърляви нормални духове той бе луд, според мен той сега бе много по-добре, отколкото преди. Той бе напаст, която не може нищо лошо да ти стори – Ако го слушаш достатъчно дълго, се чувстваш пречистен, макар и да не си убеден. Смелият нов език на Гроувър винаги ме удряше в корема и чрез гръмовен смях ме пречистваше – шлаката, събрана от мудната нормалност около мен. Той бе жив, както Понсе де Леон бе искал да е жив, жив, както малко хора са били живи. А бидейки неестествено жив, той нямаше нищо против да му се изсмееш в лицето, нито пък би се разсърдил, ако му откраднеш малкото, което има. Той бе жив и празен, което е така близо до божествеността, че е нелепо.
Стъпил здраво върху голямата стена на Нов Йерусалим, Гроувър бе познал радост, която е несъразмерна. Може би, ако не се бе родил сакат, нямаше да преживее тази радост. Може би бе добре, че баща му е изритал майка му в корема, докато той е бил още в утробата ѝ. Може би именно този ритник бе въздигнал Гроувър и го бе направил така животрептящ и буден, че дори и в съня си разнасяше Божиите благовестия. Колкото повече се трудеше, толкова по-малко се изморяваше. Нямаше грижи, угризения, болезнени спомени. Той не признаваше дълг, задължения, освен към Бог. А какво очакваше Бог от него? Нищо, нищо... освен да пее в негова възхвала. Бог бе поискал от Гроувър само да се разкрие жив, в плът. Просто го бе помолил да бъде все по-жив. А когато бе жив, Гроувър бе глас, а гласът му бе потоп, който превръщаше всички мъртви неща в хаос и този хаос на свой ред се превръщаше в устата на света, в самия център на която беше глаголът "съм". В началото бе Словото и Словото бе с Бог и словото бе Бог. Значи Бог бил тази мъничка странна инфинитивна форма, която е всичко на този свят, а не е ли достатъчно? За Гроувър бе повече от достатъчно – бе всичко. Ако се тръгне от този Глагол, какво значение има в коя посока води пътят? Да изоставиш Глагола, означава да се отдалечиш от центъра, да издигнеш Вавилон. Може би Господ нарочно бе осакатил Гроувър Уотръс, за да го задържи в центъра, близо до Глагола. Чрез невидимо въже Бог държеше Гроувър Уотръс вързан за неговия стожер, който минаваше през центъра на света, и Гроувър се превърна в тлъстата гъска, която всеки ден снасяше по едно златно яйце...
Защо пиша за Гроувър Уотръс? Защото съм срещал хиляди хора и никой ог тях не е бил жив като Гроувър Уотръс. Много от тях са били по-интелигентни, много от тях са били блестящи, някои от тях са били дори известни, но никой не е бил жив и празен като Гроувър. Той бе неизтощим. Като парченце радий, което, заровено дори под цяла планина, не губи силата да произвежда енергия. Виждал съм много така наречени енергични хора – нали Америка е пълна с такива? – но никога под формата на човешко същество, която да е истински резервоар с енергия. И какво създаваше този неизтощим резервоар с енергия? Някакво просветление. Да, то се бе случило за миг: единственият начин, по който се случват важни неща. Изневиделица всички предпоставени ценности, които Гроувър притежаваше, бяха отнесени от вихъра. Внезапно, просто ей така, той престана да се движи като другите хора. Натисна спирачката, но не загаси двигателя. Ако някога бе мислил като другите хора, че е необходимо да се стигне някъде, сега знаеше, че някъде е навсякъде и следователно точно тук, така че защо да се движиш? Защо да не паркираш колата, без да гасиш двигателя. Междувременно самата земя се въртеше и Гроувър знаеше, че се върти, и знаеше, че се върти заедно е нея. Отиваше ли някъде земята? Гроувър несъмнено си е задавал този въпрос и несъмнено се е задоволил с отговора, че не отива никъде. Кой тогава е казал, че трябва да стигнем някъде? Гроувър се интересува и от това накъде са се отправили всички, а странното е, че макар всеки да е тръгнал към собствената си съдба, никой не бе спрял да помисли, че единствената неизбежна съдба за всички е гробът. Това озадачаваше Гроувър, защото никой не можеше да го убеди, че смъртта не е сигурна, докато всеки можеше да убеди всеки, че всяка друга съдба е несигурна. Убеден в абсолютната сигурност на смъртта, Гроувър внезапно стана страхотно, завладяващо жив. За пръв път през живота си той започна да живее и същевременно сакатият му крак напълно изчезна от съзнанието му. Това е странно, като се замислиш, защото сакатият крак, също като смъртта, бе още един неизбежен факт. Все пак сакатият крак бе забравен или, което е още по-важно, всичко, което бе свързано с него. По същия начин, понеже бе приел веднъж смъртта, тя изчезна от главата на Гроувър. Тъй като се бе вкопчил в сигурността на смъртта, всички други несигурности се изпариха. Останалата част от света покуцукваше със сакатата си несигурност, а само Гроувър Уотръс бе свободен и волен Гроувър Уотръс бе олицетворението на сигурността. Можеше и да не е прав, но бе сигурен. И какъв е смисълът да си прав, ако трябва да куцукаш със сакат крак? Само единици са осъзнали тази истина и имената им са станали велики имена