– Ела тука, кучко! – повтарях си аз. – Ела тук и надени путката си върху мен.
Трябва веднага да е уловила съобщението, защото след миг тя отвори вратата и се запрепъва в тъмното към дивана. Не казах и дума, дори не мръднах. Просто умът ми бе прикован в путката ѝ, която тихо се придвижваше в тъмнината като рак. Накрая тя застана до дивана, без да каже нито дума.
Просто кротко си стоеше там и когато плъзнах ръка между краката ѝ, тя просто мръдна, за да разтвори още малко чатала си. Не мисля, че ръката ми е влизала в по-сочен чатал през целия ми живот. Бе като клей, който се стичаше по краката ѝ, и ако подръка имаше афиши можех да налепя към дузина. След малко, така естествено както крава се навежда да пасе, тя се наведе и го пое в уста. Бях вкарал четири пръста в нея и го разбивах на пяна. Устата ѝ бе натъпкана, а соковете се стичаха по краката ѝ. Не казахме нито дума, както казах. Просто двойка кротки маниаци, които работят в тъмното като гробари. Това бе Раят на Ебането и аз го знаех и бях готов и желаех да умра от ебане, ако трябва. Тя бе може би най-доброто, което някога съм имал. Нито веднъж не си отвори устата, нито тази нощ, нито следващата, нито никоя. Прокрадваше се в тъмното винаги щом подушеше, че съм сам и залепваше путката си върху мен. Путката ѝ също бе изключителна, сега като се замисля. Тъмен, подземен лабиринт, обзаведен с дивани и уютни кътчета и гумени зъбчета и жасмин и меки гнезда, пухени завивки и черничеви листа. Обичах да си забивам носа като самотен червей и да се заравям в малката цепнатина, където бе абсолютно тихо и така меко и отморително, че лежах като делфин върху обсипан с раковини бряг. Леко потрепване и аз се озовавах във влака с вестник в ръце или в сляпа улица със зеленясал объл калдъръм и малки дървени порти, които се отваряха и затваряха автоматично. Понякога сякаш се изстрелвах, следваше стремглав скок, а после струя гъделичкащи морски раци, папурът трескаво се люлеше, а хрилете на малките рибки ме докосваха като клапани на хармоника. В огромната черна пещера има копринено-сапунен орган, който свири хищна черна музика. Когато тя се издигне високо, когато соковете потекат с пълна сила, тогава правеше теменужено пурпурно, тъмно черничево петно, като здрача, коремогласен здрач, подобен на този, на който се радват джуджетата и кретените, когато менструират. Напомняше ми за канибалите, дъвчещи цветя, за хора от племето банту, изпаднали в амок, за диви еднорози, ровещи лехи с рододендрон. Всичко бе анонимно и неопределено. Джон Доу и съпругата му Еми Доу. Над нас – резервоарите с газ, а под нас – морският живот. Над кръста, както казах, бе луда. Абсолютно откачена, но все пак влажна и блажна. Може би точно това правеше путката ѝ така великолепно безлична. Това бе путка една на милиони, истинска перла на Антилските острови, такава, каквато я е открил Дик Озбърв, когато четял Джоузеф Конрад. Сред обширната тихоокеанска сексуална шир тя се носеше – блестящ сребърен риф, обграден от човешки актинии, човешки морски звезди, човешки корали. Само един Озбърн би могъл да я открие, ако имаше точната географска дължина и ширина на путка. Да я срещнеш през деня, да я наблюдаваш как бавно се побърква, бе все едно да уловиш невестулка, когато се спусне нощта. Единственото, което трябваше да правя, бе да лежа в тъмното с разкопчан дюкян и да чакам. Тя бе като Офелия, възкръснала внезапно сред афганско племе. Не може да си спомни нито дума на никакъв език, най-малко на английски. Тя бе глухоняма, загубила паметта си, и със загубата на паметта бе загубила своя хладилник, своята маша, пинцета и тоалетната си чантичка. Тя бе по-гола от риба, като се изключи кичура косми между краката. Бе по-хлъзгава от риба, защото в края на краищата рибата има люспи, а тя – не. Понякога бе съмнително дали аз съм в нея или тя в мен. Това бе открито сражение, новоизлюпена Олимпиада, в която всеки се хапе за гъза. Любов на тритони, като очертанията са широко отворени. Любов без род и без лизол. Инкубационна любов, каквато практикуват лакомците над дървесния пояс. От едната страна е Арктическият океан, а от другата – Мексиканският залив. И макар че никога не сме го споменавали открито, с нас винаги бе Кинг Конг, Кинг Конг, заспал в корабокруширалия трюм на "Титаник" сред фосфоресциращите кокали на милионери и миноги. Нямаше логика, която да изгони Кинг Конг. Той бе гигантската подпора, която крепи мимолетното безпокойство на душата. Той бе сватбената торта с космати ръце и крака, дълги с километри. Той бе въртящият се екран, на който излизат новините. Той бе дулото на револвер, който никога не е стрелял, прокажен, въоръжен с рязан гонокок.