В тази хернийна празнина аз вършех цялото си спокойно мислене чрез пениса. Първо бе двучленната теорема, фраза, която винаги ме е озадачавала. Поставих я под увеличително стъкло и я изучих от А до Я. Там бе Логосът, който някак винаги бях идентифицирал с дъха. Открих, че, напротив, бе нещо като завладяващ стазис, машина, която продължава да вършее царевица дълго след като хамбарите са пълни, а евреите са изгонени от Египет. Там бе Буцефал, най-очарователната дума в моя речник. Винаги я изплювах, когато бях въвлечен в спор и заедно с нея, естествено, Александър и цялата му пурпурна свита. Какъв кон! Заченат в Индийския океан, последен от рода си, и никога не е чифтосван освен с царицата на амазонките по време на Месопотамската експедиция. Там бе Шотландският тамбит. Великолепен израз, нямащ нищо общо с шаха. Винаги ми е идвал във формата на мъж на кокили, страница 2 498 от Пълния речник на Фънк и Уегнъл. Тамбит бе нещо като скок в тъмното с механични крака. Скок без никакъв смисъл, затова – тамбит! – ясно като бял ден и съвършено елементарно, щом веднъж го схванеш. И Андромеда, и Медуза Горгона, и Кастор и Полукс от божествен произход, митологични близнаци, вечно приковани в ефимерния звезден прах. Там бе също бдение, дума явно сексуална и също така подсказваща церебрални конотации, които ме тревожеха. Винаги "среднощно бдение", среднощността бе злокобно съществена. А след това завеса. Някой някога бе намушкан "зад завеса". Видях олтарна завеса, направена от азбест, и в нея имаше процеп, който можеше и Цезар да го е направил.
Мисленето, както казах, на което са се отдавали хората през каменната ера, трябва да е било много спокойно и напоително. Нещата не са били нито абсурдни, нито обясними. Това е било пъзел, който, когато хората се уморели, избутвали настрани. Всичко можело да бъде лесно преместено, дори и Хималайската верига. Мислене, противоположно на Мохамедовото. То не е водело наникъде и затова е било така приятно. Великата сграда, която можеш да конструираш чрез дълго ебане, може да се срути за миг. Ебането е имало значение, а не конструкцията. Като да живееш в ковчега по време на потопа, осигурен си с всичко, до отверка. Защо да убиваш, да изнасилваш или да кръвосмесителстваш, когато всичко, което се иска от теб, е да убиеш времето? Дъжд, дъжд, дъжд, но в Ковчега всичко си бе сухо и топло, двойка от всеки вид, а в килера вестфалийски колбаси, пресни яйца, маслини, туршия, сосове и други деликатеси. Бог е избрал мен, Мой, за да създаде ново небе и нова земя. Той ми е дал надеждна закрила, всички цепнатини добре запушени и засмолени. Той също ми е дал знанието как да плувам из бурния океан. Може би когато спре да вади, ще има и други видове знания за придобиванено засега мореплавателните познания бяха достатъчни. Останалото бе игра на шах в кафене "Роял", на Второ Авеню, макар че трябваше да си представям партньора си, умен еврейски мозък, който ще проточи играта до края на дъждовния период. Но както казах преди, нямах време да скучая. Там бяха моите стари приятели Логос, Буцефал, завеса, бдение и така нататък. Защо да играя шах?
Така, заключен през дългите дни и нощи, започнах да осъзнавам, че мисленето, когато не е онанистично, е успокоително, оздравително, доставящо удоволствие. Мисленето, което не те води никъде, те води навсякъде. Всяко друго мислене се извършва по пътя и независимо колко дълъг е отрязъкът, в края винаги е гарата или железопътното депо. В края винаги има червен семафор, който казва СТОП! Но когато пенисът се заеме с мислене, няма нито стоп, нито препятствия, които да го спрат – безкраен празник, стръвта прясна и рибата непрестанно я гризе. Което ми напомня за една друга пичка, Вероника или нещо такова, която винаги ме караше да мисля погрешно.
С Вероника винаги имаше боричкане във вестибюла. На дансинга би си помислил, че ще ти подари завинаги яйчниците си, но щом ножът опреше до кокала, започваше да мисли, да мисли за шапката си, за чантата си, за леля ѝ, която я чака, за писмото, което е забравила да пусне, за работата, която ще загуби – всякакви налудничави, безмислени мисли, които нямаха нищо общо с нещото. Все едно бе включила мозъка в путката си – най-живата и веща путка, която можеш да си представиш. Почти метафизична путка, така да се каже. Путка, която измисляше проблеми, а и това бе един особен вид мислене в ритъма на метроном. За тези екземпляри на изместено ритмично бдение е съществена една странна мъждива светлина. Трябваше да е достатъчно тъмно за прилеп и същевременно достатъчно светло, за да си намериш копчето, ако се разкопчаеш и легнеш на пода на вестибюла. Разбирате какво искам да кажа. Смешна и все пак педантична прецизност, стоманено внимание, което създава разсеяност. И същевременно мержеливо и стрелкащо се, така че никога не можеш да решиш дали е риба или рак. Какво е това, което държа в ръка? Хубаво или свръххубаво? Отговорът винаги бе фасулски прост. Ако я хванеш за циците, ще зацвърчи като папагал, ако пуснеш ръка под дрехите, ще се затърчи като змиорка, ако я притиснеш прекалено силно, ще хапе като невестулка. Тя се бавеше, помайваше и мотаеше. Защо? Какво целеше? Дали ще поддаде след час-два? Никакъв шанс. Тя бе като гълъб, който се опитва да излети, докато краката му са заклещени от стоманен капан. Но ако понечиш да я освободиш, ще те заплаши, че ще си смени перата отгоре ти.