И така си вървеше през цялото време, макар че всяка дума, която казвам, е лъжа. Това бе лично пътешествие в безличния свят, мъж с мъничка мистрия в ръка, който копае тунел в земята, защото иска да стигне до другата страна. Идеята бе да се прокопае тунел и най-накрая да се намери Кулебра Кът, това пес plus ultra[14] на медения месец на плътта. Разбира се, нямаше край на копането. Най-доброто, на което можех да се надявам, бе да се заклещя в мъртвия център на земята, където налягането е най-голямо и най-равномерно и да остана заклещен там завинаги. Това би ми дало усещането на Иксион на колелото, което е един спасителен вариант и не трябва да се отминава с лека ръка. От друга страна, бях метафизик някак инстинктивно: за мен бе невъзможно да седя заклещен където и да е, дори в мъртвия център на земята. Най-належащо бе да открия и да се насладя на мегафизичното ебане, и за целта бях задължен да изляза на съвсем нова равнина, плато, обрасло със сладка люцерна и гладки скали, където волно се реят орли и лешояди.
Понякога като си седях вечер в парка, особено в парк, осеян с вестници и остатъци от храна, виждах някоя как минава, като че ли върви към Тибет, и аз я гледах с очакващи очи и се надявах, че тя внезапно ще полети, защото, ако стореше това, ако налетеше, знаех, че и аз ще мога да полетя, а това би означавало край на копането и въргалянето. Понякога, вероятно по причина на здрача или друга необичайност, изглеждаше като да политаше, завивайки зад ъгъла. Тя внезапно се издигаше от земята в разстояние на няколко стъпки, като претоварен самолет. Но точно това неволно издигане, реално или въображаемо няма значение, ми даваше надежда, даваше ми кураж да задържа погледа си върху това място.
Вътре има мегафони, които крещят "Продължавай, не спирай, извади го" и подобни глупости. Но защо? С каква цел ? Накъде? За кога? Ще наглася будилника, за да стана в определен час, но защо да ставам и да тръгвам на някъде? Защо изобщо да се будя? С тази мъничка мистрия в ръка се трудех като роб на галера и нямаше ни най-малка надежда за награда. Ако просто продължах, щях да изкопая най-голямата дупка, която човек някога е изкопавал. От друга страна, ако наистина исках да стигна до другата страна на земното кълбо, нямаше ли да е по-просто да захвърля мистрията и да се кача на самолет за Китай? Но тялото следва ума. Най-простото нещо за тялото невинаги е най-лесното за ума. И когато стане особено трудно и потискащо, това е моментът, в който те двете тръгват в противоположни посоки.