Работата с мистрията бе блажена – тя оставяше съзнанието непокътнато и все пак нямаше никаква опасност те да се разделят. Ако женското животно внезапно започне да стене от удоволствие, ако женската от удоволствие получи истеричен припадък, челюстите се мърдат като стари връзки на обувки, гръдният кош хърка, а ребрата скърцат, ако извратетенячката се разпадне на пода, ако рухне от радост и свръхизтощение точно в мига, нито секунда по-рано или по-късно, обетованата земя ще се появи, както кораб изплува от мъглата, и няма да ни остане нищо друго освен да ѝ сложим звездите и чертите и да я обявим за собственост в името на Чичо Сам и всичко, що е свято. Тези злополуки се случват така често, че не можеше да не повярваш в действителността на царство, което се нарича Ебане, защото това е единственото име, което може да му се даде, и все пак то бе повече от ебане и като ебе, човек само се приближава до него. Всеки по едно или друго време е побивал своето знаме в тази територия, и все пак никой не може да претендира завинаги за нея. Тя изчезва бързо, понякога преди да се обърнеш, вече я няма. Това бе Ничия Земя и вонеше от останките на невидими смърти. Ако се обявеше примирие, щяхте да се срещате на тази територия и да се здрависвате или трампите тютюн. Но примирията никога не продължаваха дълго. Единственото нещо, което притежаваше някаква трайност, бе идеята за "междинна зона". Тук свистяха куршуми и труповете се трупаха. След това валеше, а накрая не оставаше нищо освен воня.
Това всичко е фигуративен начин да се изкаже неприличното. Неприлично е истинското ебане и истинската путка. Те могат да се споменават само в луксозни издания, защото иначе светът би се разпаднал. Това, което държи света, както разбрах от горчив опит, са сексуалните сношения. Но ебането, истинското, путката, истинската, съдържат някакъв неопределим елемент, който е много по-опасен от нитроглицерин. За да придобиеш идея за истинското нещо, трябва да се консултираш с каталога на Сиърс Роубък, одобрен от Англиканската църква. На страница двайсет и трета ще намерите картинка на Приап как жонглира с тирбушон пишката си. По погрешка стои в сянката на Партенона. Гол е, като се изключи един бандаж на дупки, който е зает за случая от Светите старейшини на Орегон и Саскачуан. Международен разговор – питат дали да продават акции без покритие или не. Той казва "еби се в гъза" и затваря телефона. В дъното Рембранд изучава анатомията на нашия Господ Исус Христос, който, ако си спомняте, бе разпънат на кръст от евреите, а след това занесен в Абисиния, за да бъде обсипан с обръчи и други предмети.. Времето изглежда приятно и топло, както обикновено, освен че лека мъгла се надига от Йонийско море. Това е потта на ташаците на Нептун, кастрирани от ранните монаси, или може би от манихейците по време на петдесетничната чума. Дълги ивици конско месо висят да се сушат и мухите са навсякъде, точно както го е описал Омир в древните времена. Съвсем наблизо е вършачната машина Маккормик, комбайн с четири конски сили мощ и без прекъсвач. Ожънатото е прибрано и работниците броят надниците си в далечните ниви. Това е поруменяването на зората в първия ден на сексуалното сношение в стария елински свят, сега най-накрая правдиво обрисуван в цвят и представен ни благодарение на братята Цайс и други търпеливи, усърдни радетели на просветата. Но не по този начин изглеждало на хората по Омирово време, които са били на самото място. Никой не знае как е изглеждал бог Приап, преди да бъде доведен до позорното състояние да балансира тирбушон на края на нишката си. Застанал по този начин в сянката на Партенона, той без съмнение е потънал в блянове за някоя далечна путка. Сигурно е загубил съзнание от тирбушона, от вършачката и комбайна. Сигурно вътре в себе си е утихнал и накрая сигурно е загубил дори желание да бленува. Това е моята представа и, разбира се, бих искал да ме поправят, ако греша, че застанал така сред издигащата се мъгла, той внезапно е чул ангелски звън и – я гледай! – пред самите му очи се появява великолепно зелено тресавище, в което кохтоите се присмиват на племето навахо. В небето над тях се реят белите кондори, перестите им яки – окичени с венци от невен. Видя също огромна плоча, на която е написа но тялото на Христос, тялото на Авесалом и злото, което е похот. Той видя сюнгер, напоен с жабешка кръв, очите, които Августин е посял в кожата му, ризата се оказала недостатъчно голяма, за да прикрие нашата греховност. Той видял тези неща в нявгашен момент, когато навахо се присмиват на кохтоите, и той така се изненадал, че внезапно един глас прозвучал измежду краката му от дългата мислеща тръстикова свирка, която той загубил, докато бленувал, и това бил най-вдъхновеният, най-пронизителният и оглушителен, най-веселият и свиреп кикотещ се глас, който някога е кънтял в дълбините. Започнал да пее през дългия си кур с онази божествена грациозност и елегантност, с която белите кондори се спускат от небето и серат огромни пурпурни яйца из зеленото тресавище. Нашият Господ Христос станал от каменното си легло и макар да бил с белези от обръчите, той танцувал като планинска коза. Феласите напуснали Египет, оковани във веригите си, следвани от военнолюбивите игороти и охлювоядните жители на Занзибар.