И тогава се появява Фердинанд Миш – как мога да го забравя? Чака на опашка цяла сутрин, за да може да разменим две думи. Никога не отговарях на писмата, които ми изпращаше. Справедливо ли е това? – пита ме той любезно. Разбира се, че не. Смътно си спомням последното писмо, което ми изпрати от Болницата за кучета и котки на голямото кръстовище, където работеше като помощник. Каза, че дълбоко съжалява, задето е напуснал. "Но това е заради баща му, който бил прекалено строг и не го оставял да си почине или да се поразвлече навън." "Аз съм на двайсет и пет", пишеше той, "и не смятам, че трябва да продължа да спя с баща си, а вие как мислите? Знам, за вас се говори, че сте истински джентълмен, а аз сега съм самостоятелен и се надявам..." Макгъвърн, вярното старо куче, стои до Фердинанд и само чака да му покажа среден пръст. Иска да изрита Фердинанд – спомня си как преди пет години Фердинанд се тръшнал в пълна униформа на тротоара пред главния офис в епилептичен припадък. Не, мамка му, не мога да го направя! Ще му дам шанс на копелето нещастно. Мога да го пратя в Китайския квартал, където работата е доста спокойна. Междувременно, докато Фердинанд се преоблича в униформа в задната стаичка, ушите ми тормози някакъв сирак, който иска да "помогне на компанията да преуспее". Казва, че ако му дам шанс, ще се моли за мен всяка неделя когато ходи на църква, освен в неделите когато трябва да се явява пред съдебния служител, който оттоваря за пускането му под гаранция. Изглежда нищо не бе сторил. Просто блъснал някого, онзи паднал на главата си и се убил. Следващият: бивш консул от Гибралтар. Има красив почерк – прекалено красив. Казвам му да дойде в края на работното време – има нещо мътно около него. Междувременно Фердинанд е получил припадък в съблекалнята. Извадих късмет! Ако се бе случило в метрото, той с номер на шапката и всичко останало, щях да си имам неприятности. Следващият: еднорък тип, бесен, защото Макгъвърн му сочи вратата. "К'во по дяволите! Нали съм здрав и силен?", крещи той и за доказателство хваща един стол със здравата си ръка и го разбива на трески. Връщам се на бюрото си, където ме чака телеграма. Отварям я. Телеграмата е oт Джордж Бласини, бивш куриер №2459 от Ю. 3, офис. "Съжалявам, че така бързо напуснах, но тази работа не подхожда на вродената ми леност и макар да съм истински почитател на труда и пестеливостта, много често ние не можем да контролираме и надвием личната си гордост." Тъпотии!
В началото работех с ентусиазъм, независимо от угнетителите отгоре и угнетените отдолу. Имах определени идеи и ги осъществявах без да ме интересува дали ще се харесат на вицепрезидента или не. На всеки десет дни ме изправяха пред началството и ме хокаха, защото съм имал "прекалено милостиво сърце". Никога нямах пари в джоба си, но свободно се ползвах от чуждите. Докато аз бях босът, имах кредит. Раздавах пари наляво и надясно, раздавах си дрехите, бельото, книгите, всичко, което бе излишно. Ако имах власт, щях да раздам компанията на бедните нещастници, които не ме оставяха на мира. Ако ми искаха десет цента, давах половин долар, ако ми искаха долар, давах пет. Не ми дремеше колко давам, защото бе по-лесно да вземам назаем отколкото да отказвам. Никога не съм виждал такова струпване на нищета и се надявам никога да не видя. Хората навсякъде са бедни, винаги са били и винаги ще бъдат. А под ужасната немотия гори пламък, обикновено толкова немощен, че е почти невидим. Но той е там и ако човек има кураж да го раздуха, може да се превърне в пожар. Непрекъснато ме натискаха да не бъда толкова отстъпчив, толкова сантиментален, да не бъда прекалено милосърден. Бъди твърд! Бъди коравосърдечен! – предупреждаваха ме те. "Майната му!", казвах си аз, "ще бъда щедър, отстъпчив, опрощаващ, толерантен, нежен". В началото изслушвах всеки. Ако не можех да му дам работа, му давах пари, а ако нямах пари, му давах цигари или кураж. Но давах! Ефектът бе зашеметяващ. Никой не може да оцени резултата от добрите дела, от една добра дума. Бях обсипван с благодарност, с добри пожелания, с покани, с трогателни, мили, дребни подаръци. Ако наистина имах власт, а не бях помощното пето колело на каруцата, Бог знае какво можех да постигна. Можех да използвам Североамериканската космодемонична телеграфопощенска компания като база, от която да приближа цялото човечество до Бога. Можех да преобразя и Северна, и Южна Америка, а също и доминиона Канада. Държах тайната в ръката си – да бъдеш щедър, да бъдеш мил, да бъдеш търпелив. Вършех работата на петима души. Около три години почти не бях спал. Не притежавах и една здрава риза и често така ме бе срам да взимам назаем от жена ми или да обирам парите за детето, че сутрин, за да си набавя пари за билет, се налагаше да мамя слепия вестникар, застанал на входа на метрото. Дължах толкова много пари навсякъде, че трябваше да работя двайсет години, за да успея да ги върна. Взимах от тези, които имаха, и давах на онези в нужда, и това бе добро дело и отново бих го направил ако изпадна в същото положение.